Здравейте всички!
Съгласно чл. 61, ал.2 ЗН : "Недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис."
Под "недееспособни" по смисъла на чл. 61, ал.2 ЗН, само малолетни и поставени под пълно запрещение ли се има предвид. Или се има предвид и непълнолетните и поставените под частично/ограничено запрещение?
- Дата и час: 30 Ное 2024, 23:11 • Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]
чл. 61, ал.2 ЗН и непълнолетните
|
|
5 мнения
• Страница 1 от 1
Re: чл. 61, ал.2 ЗН и непълнолетните
Разпоредбата доколкото знам си се тълкува в смисъл, че обхваща и непълнолетните и ограничено запретените, но нека запознатите кажат за всеки случай.
Иначе ако трябва да бъдем точни, аз под недееспособни разбирам само малолетни и поставени под пълно запрещение. Непълнолетните и ограничено запретените са ограничено дееспособни. А ограничената дееспособност си е вид... дееспособност (откъдето аз извеждам напр. и принципната допустимост ограничено дееспособни да осъществяват стопанска дейност, чл. 56, чл. 65 ТЗ )! Друг не извършва правните действия, а само дава съгласие, може и post factum. В този смисъл според мен трябва да се употребяват термините, пък когато законодателят има друго предвид, да го каже ясно! But maybe that's just me.
Иначе ако трябва да бъдем точни, аз под недееспособни разбирам само малолетни и поставени под пълно запрещение. Непълнолетните и ограничено запретените са ограничено дееспособни. А ограничената дееспособност си е вид... дееспособност (откъдето аз извеждам напр. и принципната допустимост ограничено дееспособни да осъществяват стопанска дейност, чл. 56, чл. 65 ТЗ )! Друг не извършва правните действия, а само дава съгласие, може и post factum. В този смисъл според мен трябва да се употребяват термините, пък когато законодателят има друго предвид, да го каже ясно! But maybe that's just me.
- jzschrstsprstr
- Потребител
- Мнения: 112
- Регистриран на: 01 Мар 2011, 19:56
Re: чл. 61, ал.2 ЗН и непълнолетните
Р Е Ш Е Н И Е
№ 437
С., 17.01. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми декември, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБКА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
С. ДИМИТРОВА
при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 70 по описа за 2011 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Д. И. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С. В. от АК-С., против въззивно решение от 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд, с което като е потвърдено решението от 03.04.2009 г. по гр.д. № 16429/2007 г. на Софийския районен съд, 34 с-в, са отхвърлени предявените от касатора срещу Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 240, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по договори за заем от 05.07.2002 г. за сумата от 12000 лв. и от 20.07.2002 г. за сумата 7000 лв., с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху главниците в размер на 7600 лв. върху сумата от 12000 лв. за периода 21.07.2002 г. до 20.07.2007 г. и 4400 лв. върху сумата от 7000 лв. за периода 21.07.2002 г. до 20.07.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 21.07.2007 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят навежда доводи в подкрепа на оплакването за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и уважаване на исковете. Подробни съображения са изложени в касационната жалба.
Ответниците по касационната жалба Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], не изразяват становище по нея както в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, така и в съдебно заседание.
С определение № 1020 от 12.08.2011 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като повдигнатите процесуалноправни и материалноправни въпроси по т. 5 и т. 6 относно доказателствената тежест и по т. 7 - относно това нормата на чл. 48 ЗН съставлява ли законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство и по т. 15 – във връзка с приложението на чл. 60, ал. 2 ТЗ и по-конкретно - ако наследниците по закон на починалия едноличен търговец не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, като се има предвид, че имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец е неограничена от имуществото на фирмата, са от значение за спорното право и са решавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 240 и чл. 86 ЗЗД въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че реално е предоставил на наследодателя на ответниците заеманите суми. Освен това, не е доказан и фактът на приемането на наследството на длъжника по договора за заем от страна на законните му наследници, за да може да бъде ангажирана тяхната отговорност. В. съд е приел също така, че доколкото заеманите суми са предоставени на едноличен търговец, ищецът не е доказал, че ответниците са приели фирмата на ЕТ като предприятие. Приетото във въззивното решение по поставените правни въпроси от материално и процесуално естество е в противоречие с приетото в цитираните в определението за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК решения на отделни състави на ВКС. Отговорът на поставения процесуалноправен въпрос чия е доказателствената тежест при установяване неизпълнение на договорно задължение, в частност как се разпределя доказателствената тежест на страните по заемно правоотношение е налице трайна съдебна практика, а именно, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си, напр., че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и др. По въпроса дали нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството, следва да се даде положителен отговор. А именно, че наследството се придобива с приемането му от момента на откриване на наследството – смъртта на наследодателя, като при отказ от наследство, частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите наследници, а наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство, а по въпроса, ако наследниците по закон на починалия собственик на ЕТ не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, следва да се отговори положително, тъй като имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец не е ограничена от имуществото на фирмата. Това е така, тъй като ЕТ носи отговорност за задълженията си с цялото си имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество, или имущество СИО, поради което и неговите наследници отговарят за тези задължения със същото това имущество, независимо дали са поели или не са поели предприятието на ЕТ.
В. решение е допустимо, но е неправилно като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано.
Предявени са искове с правно основание чл. 240, вр. с чл. 79 ЗЗД за връщане на суми, получени по два договора за заем в размер на 12 000 лв. и 7 000 лв. и чл. 86 ЗЗД обезщетения за забава в размер на 7 600 лв. върху първата главница и 4 400 лв. върху втората главница, за периода от 21.07.2002 г. до 20.07.2007 г., със законните последици.
По делото е установено, че с разписка от 05.07.2002 г. ЕТ”М. І-М. М. П.” е получил от ищеца Д. П. М. заем в размер на 6 000 щ.д., равностойни на 12 000 лв., за срок от 15 дни – до 20.07.2002 г. като уговорено заплащането на законна лихва при невръщане на сумата на падежа. С друга разписка от 20.07.2002 г. се установява, че М. М. П. в качеството си на ЕТ” М. І” е получил от ищеца в заем нова сума в размер на 7 000 лв. за срок от три дни и се е задължил да я върне на 23.07.2002 г. Представените две разписки за получените в заем суми са подписани от заемополучателя и не са оспорени от ответниците. Установено е също така, че заемополучателят М. М. П. е починал на 11.10.2002 г. и е оставил законни наследници – ответниците по делото – Зина С. П. – съпруга и М. М. П. – син, [дата на раждане] , т.е. към момента на смъртта на баща си той е навършил 14 годишна възраст и е бил ограничено дееспособен. От заключенията на изслушаната по делото ССчЕ се установява, че курса на щ.д. към 05.07.2002 г. е бил 2,001114 лв. и сумата от 6 000 щ.д. се равнява на 12 066,84 лв., а дължимата законна лихва по първата главница е в размер на 7 679,46 лв., а по втората главница е в размер на 4 446,90 лв. за претендираните периоди.
При така установените фактически данни и отговорите на поставените правни въпроси, настоящата инстанция приема за установено от правна страна следното:
По делото е установено, че между ищеца и наследодателя на ответниците в качеството му на ЕТ са били сключени два договора за заем на парични суми. Заемът за потребление е реален договор, който се смята сключен в момента, когато въз основа на постигнато между страните по договора съгласие, едната страна даде, а другата получи в заем пари. Основно задължение на заемателя според чл. 240, ал. 1 ЗЗД е да върне заетата сума в уговорения срок. По делото не е установено взетата в заем парична сума по двата договора от наследодателя на ответниците да е върната на уговорените падежи или по-късно на заемодателя. Представените две разписки за получени пари са подписани от наследодателя на ответниците като заемополучател, същите не са оспорени и по своя характер представляват частни свидетелстващи документи, които се ползват с пълна материална доказателствена сила, тъй като удостоверяват факта, че изявлението, което се съдържа в тях е направено от лицето, което ги е подписало/чл. 144 ГПК/отм./. Т.е. по делото е безспорно, че между ищеца и наследодателя на ответниците, в качеството му на ЕТ са били сключени два договора за заем на парични средства, като сумите са получени от заемополучателя, който се е задължил в определени кратки срокове да ги върне на заемодателя, като при неизпълнение на това задължение, същият дължи и законната лихва върху главниците. След смъртта на заемополучателя в качеството му на ЕТ, неговото имущество, в т.ч. и правата и задълженията и фактическите отношения преминават в патримониума на неговите наследници, в случая ответниците по делото в качеството им на законни наследници – съпруга и непълнолетен син. Действително, съгласно чл. 48 ЗН наследството не преминава по право и автоматично към наследниците. При откриване на наследството, което е станало на 11.10.2002 г. със смъртта на наследодателя М. П., лицата, които имат право да наследяват, в случая ответниците – съпруга и син, се призовават към наследяване като придобиването на наследството става с приемането му/изрично или мълчаливо/ и има обратно действие – от датата на откриване на наследството. В случая наследниците - ответници не са оспорили факта на приемане на наследството, поради което не е в тежест на ищеца да го установява. По отношение на втория ответник не е приложима нормата на чл. 61, ал. 2 ЗН, тъй като към момента на откриване на наследството той е бил непълнолетен, т.е. ограничено дееспособен, а не недееспособен, за да приеме наследството само по опис. По делото не се спори, че сумите по разписките са дадени в заем от ищеца на наследодателя на ответниците в качеството му на ЕТ, както и че нито той приживе на падежите и след тях, нито впоследствие наследниците му са ги върнали на ищеца, т.е. сумите по главниците са дължими, ведно със законната лихва за забава. Това е така, тъй като в тежест на ответниците съгласно разпоредбата на чл. 127 ГПК/отм./ е да докажат изпълнението на поетите от техния наследодател задължения по договорите за заем, или да докажат наличието на правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и обстоятелства, каквито са отказът от наследство, или приемането на наследството по опис и пр., което те не са сторили. В случая е без значение обстоятелството, че заемните суми са получени от наследодателя на ответниците в качеството му на ЕТ. Това е така, тъй като ЕТ не е юридическо лице и съгласно ТЗ и ТР № 2/27.12.2001 г. по гр.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, същият като физическо лице, извършващо търговска дейност, носи отговорност за задълженията си с цялото си имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество, или е имущество СИО. Щом това е така и неговите наследници отговарят за тези задължения със същото това имущество независимо дали са поели или не са поели предприятието на ЕТ по см. на чл. 60, ал. 2 ТЗ. Наследниците на ЕТ отговарят за поетите от него задължения дори да не упражняват търговска дейност от името и за сметка на фирмата на ЕТ.
По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че като е отхвърлил предявените искове, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, касационният съд следва да постанови друго по съществото на правния спор. С него, съобразно установената по-горе фактическа обстановка и правни изводи, следва да се уважат исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Д. И. М. срещу Зина С. П. и М. М. П., като последните бъдат осъдени да заплатят на ищеца поравно сумата от 12 000 лв., дължими по договор за заем по разписка с дата 05.07.2002 г. и законната лихва върху нея за периода от 21.0.7.2002 г. до 20.07.2007 г. в размер на 7 600 лв., както и законната лихва върху главницата от 12 000 лв., считано от 21.07.2007 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 7 000 лв., дължими по договор за заем по разписка с дата от 20.07.2002 г. и законната лихва върху нея за периода от 24.07.2002 г. до 20.07.2007 г. в размер на 4 400 лв., както и законната лихва върху главницата от 7 000 лв., считано от 21.07.2007 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на касатора следва да се присъдят направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 6 565 лв. – държавни такси, депозити за експертизи, адвокатски възнаграждения.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд, ВО, ІV-„Б” състав и вместо него постановява :
ОСЪЖДА Зина С. П., ЕГН [ЕГН] и М. М. П. ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на Д. И. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, по ½ части от сумата 12 000 лв. и сумата от 7 000 лв., дължими по договори за заем от 05.07.2002 г. и от 20.07.2002 г., сключени между наследодателя на ответниците М. М. П., ЕГН [ЕГН], починал на 11.10.2002 г., в качеството му на ЕТ”М. І - М. М. П.” и Д. И. М., както и сумите от 7 600 лв., представляваща законната лихва върху първата главница за периода от 21.0.7.2002 г. до 20.07.2007 г., и сумата от 4 400 лв., представляваща законната лихва върху втората главница за периода от 24.07.2002 г. до 20.07.2007 г., както и законните лихви върху главниците от 12 000 лв. и от 7 000 лв., считано от 21.07.2007 г. до окончателното им изплащане, и деловодните разноски за всички инстанции в размер на 6 565 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1020
София, 12.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми август, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 70 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. И. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С. В. от АК-София, против въззивно решение от 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд, с което като е потвърдено решението от 03.04.2009 г. по гр.д. № 16429/2007 г. на Софийския районен съд, 34 с-в, са отхвърлени предявените от касатора срещу Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 240, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по договори за заем от 05.07.2002 г. за сумата от 12000 лв. и от 20.07.2002 г. за сумата 7000 лв., с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху главниците в размер на 7600 лв. върху сумата от 12000 лв. за периода 21.07.2002 г.-20.07.2007 г. и 4400 лв. върху сумата от 7000 лв. за периода 21.07.2002 г.-20.07.2007 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за спорното право, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебна практика: решение № 244 от 17.04.2003 г. по гр.д. № 601/02 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 728 от 18.01.2007 г. по гр.д. № 333/06 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 699 от 15.10.2008 г. по гр.д. № 245/08 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1223 от 06.11.2008 г. по гр.д. № 4002/02 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 1157 от 13.11.2008 г. по гр.д. № 5070/07 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1125 от 26.11.2008 г. по гр.д. № 4734/07 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1065 от 28.11.2008 г. по гр.д. № 4244/07 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 1187 от 12.12.2007 г. по гр.д. № 4985/07 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 616 от 15.12.2008 г. по гр.д. № 530/08 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 1332 от 02.02.2009 г. по гр.д. № 5345/07 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 1239 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5164/07 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 1275 от 24.02.2009 г. по гр.д. № 5282/07 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 268 от 02.04.2009 г. по гр.д. № 108/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 326 от 04.06.2009 г. по гр.д. № 2318/08 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 544 от 15.06.2009 г. по гр.д. № 2526/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 445 от 20.07.2009 г. по гр.д. № 1019/08 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр.д. № 47/05 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 961 от 07.12.2006 г. по гр.д. № 528/06 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1023 от 05.11.2008 г. по гр.д. № 39/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 1418 от 02.02.2009 г. по гр.д. № 4957/07 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 425 от 30.04.2009 г. по гр.д. № 252/08 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 478 от 03.05.1994 г. по гр.д. № 1399/93 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 1012 от 03.07.1995 г. по гр.д. № 1853/94 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 2 от 1996 г. по ф.д. № 149/96 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 612 от 28.05.1996 г. по гр.д. № 851/95 г. на ВС, ГК, V г.о., ТР № 2 от 27.12.2001 г. по гр.д. № 2/01 г. на ОСГК на ВКС, определение № 11085 от 03.12.2003 г. по адм.д. № 10237/03 г. на ВАС, І отд., решение № 855 от 04.12.2003 г. по гр.д. № 123/03 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 202 от 19.03.2007 г. по гр.д. № 3154/05 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 454 от 04.06.2009 г. по гр.д. № 1607/08 г. на ВКС, ГК, І г.о. Изведените от касатора въпроси са:
1. Допустимо и правилно ли е съдът да приеме настъпването на факти и обстоятелства, изключващи претендираното от ищеца право в случаите, когато ответниците са проявили пълно юридическо процесуално бездействие, като не са въвели никакви правоизключващи, правопогасяващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения и твърдения, ако това е недопустимо, съставлява ли то съществено процесуално нарушение като основание за касиране на решението.
2. Допустимо ли е съдът да не обсъди процесуалното бездействие на ответниците и въпреки това да приеме, че са налице благоприятни за тях факти и обстоятелства.
3. Липсата на изложение в мотивите на съда относно процесуалното бездействие на ответниците, съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила.
4. При наличието на писмен документ, подписан от заемополучателя, в който е записано, че е получил заеманата сума от заемодателя, и който писмен документ не е оспорен от ответниците – наследници на заемополучателя, необходимо ли е да се доказва с други доказателства, че сумата е реално предадена от заемодателя на заемополучателя.
5. При неизпълнение на договорно задължение, кой носи доказателствена тежест за установяване на това твърдение – неизпълнението на договорното задължение.
6. При липса на доказателства, твърдения или възражения от страна на ответниците – наследници на починалия длъжник за приемане на наследството по опис или за отказ от наследство, необходимо ли е ищецът – кредитор да доказва факта на мълчаливо приемане на наследството от страна на наследниците на длъжника.
7. Нормата на чл. 48 ЗН съставлява ли законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство.
8. Фактът, че законните наследници живеят на същия адрес и в същото жилище, където и приживе наследодателят е живял заедно с тях, не означава ли, че те мълчаливо са приели наследството, оставено им от него.
9. Приемането от наследниците по закон на деловодните книжа по дело, водено от кредитор на техния наследодател, не представлява ли мълчаливо приемане на наследството по смисъла на чл. 49, ал. 2, предл. І ЗН и съответно не е ли достатъчно основание по смисъла на чл. 60 ЗН съдът да ангажира отговорността на наследниците.
10. Наследниците по закон на починалия едноличен търговец следва ли да отговарят с цялото наследено от наследодателя имущество за задълженията на починалия едноличен търговец.
11. Имуществените права и задължения на починалия едноличен търговец преминават ли в наследствената маса на починалия.
12. При липсата на отказ от наследство, следва ли наследниците по закон да направят изрично изявление, че приемат наследството на своя наследодател в качеството му на едноличен търговец.
13. Следва ли да се отграничават правата и задълженията на починалото физическо лице от правата и задълженията му като едноличен търговец.
14. Съставляват ли съвкупност правата и задълженията на починалото физическо лице и правата и задълженията му като едноличен търговец.
15. Ако наследниците по закон на починалия едноличен търговец не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, като се има предвид, че имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец е неограничена от имуществото на фирмата.
Ответниците по касационната жалба Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище по жалбата и по основанията за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове с обжалваем интерес над 1000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че реално е предоставил на наследодателя на ответниците заеманите суми. Освен това, не е доказан и фактът на приемането на наследството на длъжника по договора за заем от страна на законните му наследници, за да може да бъде ангажирана тяхната отговорност. Въззивният съд е приел също така, че доколкото заеманите суми са предоставени на едноличен търговец, ищецът не е доказал, че ответниците са приели фирмата на ЕТ като предприятие.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като повдигнатите процесуалноправни и материалноправни въпроси по т. 5 и т. 6 относно доказателствената тежест и по т. 7 - относно това нормата на чл. 48 ЗН съставлява ли законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство и по т. 15 – във връзка с приложението на чл. 60, ал. 2 ТЗ и по-конкретно - ако наследниците по закон на починалия едноличен търговец не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, като се има предвид, че имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец е неограничена от имуществото на фирмата, са от значение за спорното право и са решавани противоречиво от съдилищата, както се установява от приложената съдебна практика на ВКС/ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3/. Останалите правни въпроси от материално и процесуално естество не са от значение за изхода на делото, а са по съществото на спора, поради което по тях не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед на горното, на касатора следва да се укаже да внесе дължимата държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по сметка на Върховния касационен съд в размер на 620 лв., като в противен случай производството по делото пред касационната инстанция ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд Въззивно отделение, ІV- Б състав.
УКАЗВА на касатора Д. И. М. от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, в едноседмичен срок от получаване на съобщение за определението по чл. 288 ГПК, да внесе по сметката на ВКС и да представи в деловодството на съда или да изпрати по пощата документ за заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 620 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
№ 437
С., 17.01. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми декември, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБКА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
С. ДИМИТРОВА
при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 70 по описа за 2011 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Д. И. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С. В. от АК-С., против въззивно решение от 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд, с което като е потвърдено решението от 03.04.2009 г. по гр.д. № 16429/2007 г. на Софийския районен съд, 34 с-в, са отхвърлени предявените от касатора срещу Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 240, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по договори за заем от 05.07.2002 г. за сумата от 12000 лв. и от 20.07.2002 г. за сумата 7000 лв., с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху главниците в размер на 7600 лв. върху сумата от 12000 лв. за периода 21.07.2002 г. до 20.07.2007 г. и 4400 лв. върху сумата от 7000 лв. за периода 21.07.2002 г. до 20.07.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 21.07.2007 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят навежда доводи в подкрепа на оплакването за неправилност на решението, поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и уважаване на исковете. Подробни съображения са изложени в касационната жалба.
Ответниците по касационната жалба Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], не изразяват становище по нея както в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, така и в съдебно заседание.
С определение № 1020 от 12.08.2011 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като повдигнатите процесуалноправни и материалноправни въпроси по т. 5 и т. 6 относно доказателствената тежест и по т. 7 - относно това нормата на чл. 48 ЗН съставлява ли законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство и по т. 15 – във връзка с приложението на чл. 60, ал. 2 ТЗ и по-конкретно - ако наследниците по закон на починалия едноличен търговец не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, като се има предвид, че имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец е неограничена от имуществото на фирмата, са от значение за спорното право и са решавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 240 и чл. 86 ЗЗД въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че реално е предоставил на наследодателя на ответниците заеманите суми. Освен това, не е доказан и фактът на приемането на наследството на длъжника по договора за заем от страна на законните му наследници, за да може да бъде ангажирана тяхната отговорност. В. съд е приел също така, че доколкото заеманите суми са предоставени на едноличен търговец, ищецът не е доказал, че ответниците са приели фирмата на ЕТ като предприятие. Приетото във въззивното решение по поставените правни въпроси от материално и процесуално естество е в противоречие с приетото в цитираните в определението за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК решения на отделни състави на ВКС. Отговорът на поставения процесуалноправен въпрос чия е доказателствената тежест при установяване неизпълнение на договорно задължение, в частност как се разпределя доказателствената тежест на страните по заемно правоотношение е налице трайна съдебна практика, а именно, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си, напр., че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и др. По въпроса дали нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството, следва да се даде положителен отговор. А именно, че наследството се придобива с приемането му от момента на откриване на наследството – смъртта на наследодателя, като при отказ от наследство, частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите наследници, а наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство, а по въпроса, ако наследниците по закон на починалия собственик на ЕТ не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, следва да се отговори положително, тъй като имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец не е ограничена от имуществото на фирмата. Това е така, тъй като ЕТ носи отговорност за задълженията си с цялото си имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество, или имущество СИО, поради което и неговите наследници отговарят за тези задължения със същото това имущество, независимо дали са поели или не са поели предприятието на ЕТ.
В. решение е допустимо, но е неправилно като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано.
Предявени са искове с правно основание чл. 240, вр. с чл. 79 ЗЗД за връщане на суми, получени по два договора за заем в размер на 12 000 лв. и 7 000 лв. и чл. 86 ЗЗД обезщетения за забава в размер на 7 600 лв. върху първата главница и 4 400 лв. върху втората главница, за периода от 21.07.2002 г. до 20.07.2007 г., със законните последици.
По делото е установено, че с разписка от 05.07.2002 г. ЕТ”М. І-М. М. П.” е получил от ищеца Д. П. М. заем в размер на 6 000 щ.д., равностойни на 12 000 лв., за срок от 15 дни – до 20.07.2002 г. като уговорено заплащането на законна лихва при невръщане на сумата на падежа. С друга разписка от 20.07.2002 г. се установява, че М. М. П. в качеството си на ЕТ” М. І” е получил от ищеца в заем нова сума в размер на 7 000 лв. за срок от три дни и се е задължил да я върне на 23.07.2002 г. Представените две разписки за получените в заем суми са подписани от заемополучателя и не са оспорени от ответниците. Установено е също така, че заемополучателят М. М. П. е починал на 11.10.2002 г. и е оставил законни наследници – ответниците по делото – Зина С. П. – съпруга и М. М. П. – син, [дата на раждане] , т.е. към момента на смъртта на баща си той е навършил 14 годишна възраст и е бил ограничено дееспособен. От заключенията на изслушаната по делото ССчЕ се установява, че курса на щ.д. към 05.07.2002 г. е бил 2,001114 лв. и сумата от 6 000 щ.д. се равнява на 12 066,84 лв., а дължимата законна лихва по първата главница е в размер на 7 679,46 лв., а по втората главница е в размер на 4 446,90 лв. за претендираните периоди.
При така установените фактически данни и отговорите на поставените правни въпроси, настоящата инстанция приема за установено от правна страна следното:
По делото е установено, че между ищеца и наследодателя на ответниците в качеството му на ЕТ са били сключени два договора за заем на парични суми. Заемът за потребление е реален договор, който се смята сключен в момента, когато въз основа на постигнато между страните по договора съгласие, едната страна даде, а другата получи в заем пари. Основно задължение на заемателя според чл. 240, ал. 1 ЗЗД е да върне заетата сума в уговорения срок. По делото не е установено взетата в заем парична сума по двата договора от наследодателя на ответниците да е върната на уговорените падежи или по-късно на заемодателя. Представените две разписки за получени пари са подписани от наследодателя на ответниците като заемополучател, същите не са оспорени и по своя характер представляват частни свидетелстващи документи, които се ползват с пълна материална доказателствена сила, тъй като удостоверяват факта, че изявлението, което се съдържа в тях е направено от лицето, което ги е подписало/чл. 144 ГПК/отм./. Т.е. по делото е безспорно, че между ищеца и наследодателя на ответниците, в качеството му на ЕТ са били сключени два договора за заем на парични средства, като сумите са получени от заемополучателя, който се е задължил в определени кратки срокове да ги върне на заемодателя, като при неизпълнение на това задължение, същият дължи и законната лихва върху главниците. След смъртта на заемополучателя в качеството му на ЕТ, неговото имущество, в т.ч. и правата и задълженията и фактическите отношения преминават в патримониума на неговите наследници, в случая ответниците по делото в качеството им на законни наследници – съпруга и непълнолетен син. Действително, съгласно чл. 48 ЗН наследството не преминава по право и автоматично към наследниците. При откриване на наследството, което е станало на 11.10.2002 г. със смъртта на наследодателя М. П., лицата, които имат право да наследяват, в случая ответниците – съпруга и син, се призовават към наследяване като придобиването на наследството става с приемането му/изрично или мълчаливо/ и има обратно действие – от датата на откриване на наследството. В случая наследниците - ответници не са оспорили факта на приемане на наследството, поради което не е в тежест на ищеца да го установява. По отношение на втория ответник не е приложима нормата на чл. 61, ал. 2 ЗН, тъй като към момента на откриване на наследството той е бил непълнолетен, т.е. ограничено дееспособен, а не недееспособен, за да приеме наследството само по опис. По делото не се спори, че сумите по разписките са дадени в заем от ищеца на наследодателя на ответниците в качеството му на ЕТ, както и че нито той приживе на падежите и след тях, нито впоследствие наследниците му са ги върнали на ищеца, т.е. сумите по главниците са дължими, ведно със законната лихва за забава. Това е така, тъй като в тежест на ответниците съгласно разпоредбата на чл. 127 ГПК/отм./ е да докажат изпълнението на поетите от техния наследодател задължения по договорите за заем, или да докажат наличието на правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и обстоятелства, каквито са отказът от наследство, или приемането на наследството по опис и пр., което те не са сторили. В случая е без значение обстоятелството, че заемните суми са получени от наследодателя на ответниците в качеството му на ЕТ. Това е така, тъй като ЕТ не е юридическо лице и съгласно ТЗ и ТР № 2/27.12.2001 г. по гр.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, същият като физическо лице, извършващо търговска дейност, носи отговорност за задълженията си с цялото си имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество, или е имущество СИО. Щом това е така и неговите наследници отговарят за тези задължения със същото това имущество независимо дали са поели или не са поели предприятието на ЕТ по см. на чл. 60, ал. 2 ТЗ. Наследниците на ЕТ отговарят за поетите от него задължения дори да не упражняват търговска дейност от името и за сметка на фирмата на ЕТ.
По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че като е отхвърлил предявените искове, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, касационният съд следва да постанови друго по съществото на правния спор. С него, съобразно установената по-горе фактическа обстановка и правни изводи, следва да се уважат исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Д. И. М. срещу Зина С. П. и М. М. П., като последните бъдат осъдени да заплатят на ищеца поравно сумата от 12 000 лв., дължими по договор за заем по разписка с дата 05.07.2002 г. и законната лихва върху нея за периода от 21.0.7.2002 г. до 20.07.2007 г. в размер на 7 600 лв., както и законната лихва върху главницата от 12 000 лв., считано от 21.07.2007 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 7 000 лв., дължими по договор за заем по разписка с дата от 20.07.2002 г. и законната лихва върху нея за периода от 24.07.2002 г. до 20.07.2007 г. в размер на 4 400 лв., както и законната лихва върху главницата от 7 000 лв., считано от 21.07.2007 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на касатора следва да се присъдят направените по делото разноски за всички инстанции в размер на 6 565 лв. – държавни такси, депозити за експертизи, адвокатски възнаграждения.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд, ВО, ІV-„Б” състав и вместо него постановява :
ОСЪЖДА Зина С. П., ЕГН [ЕГН] и М. М. П. ЕГН [ЕГН], и двамата от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на Д. И. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, по ½ части от сумата 12 000 лв. и сумата от 7 000 лв., дължими по договори за заем от 05.07.2002 г. и от 20.07.2002 г., сключени между наследодателя на ответниците М. М. П., ЕГН [ЕГН], починал на 11.10.2002 г., в качеството му на ЕТ”М. І - М. М. П.” и Д. И. М., както и сумите от 7 600 лв., представляваща законната лихва върху първата главница за периода от 21.0.7.2002 г. до 20.07.2007 г., и сумата от 4 400 лв., представляваща законната лихва върху втората главница за периода от 24.07.2002 г. до 20.07.2007 г., както и законните лихви върху главниците от 12 000 лв. и от 7 000 лв., считано от 21.07.2007 г. до окончателното им изплащане, и деловодните разноски за всички инстанции в размер на 6 565 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1020
София, 12.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми август, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 70 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. И. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв. С. В. от АК-София, против въззивно решение от 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд, с което като е потвърдено решението от 03.04.2009 г. по гр.д. № 16429/2007 г. на Софийския районен съд, 34 с-в, са отхвърлени предявените от касатора срещу Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 240, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за дължими суми по договори за заем от 05.07.2002 г. за сумата от 12000 лв. и от 20.07.2002 г. за сумата 7000 лв., с правно основание чл. 86 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху главниците в размер на 7600 лв. върху сумата от 12000 лв. за периода 21.07.2002 г.-20.07.2007 г. и 4400 лв. върху сумата от 7000 лв. за периода 21.07.2002 г.-20.07.2007 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за спорното право, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебна практика: решение № 244 от 17.04.2003 г. по гр.д. № 601/02 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 728 от 18.01.2007 г. по гр.д. № 333/06 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 699 от 15.10.2008 г. по гр.д. № 245/08 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1223 от 06.11.2008 г. по гр.д. № 4002/02 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 1157 от 13.11.2008 г. по гр.д. № 5070/07 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1125 от 26.11.2008 г. по гр.д. № 4734/07 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 1065 от 28.11.2008 г. по гр.д. № 4244/07 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 1187 от 12.12.2007 г. по гр.д. № 4985/07 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 616 от 15.12.2008 г. по гр.д. № 530/08 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 1332 от 02.02.2009 г. по гр.д. № 5345/07 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 1239 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5164/07 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 1275 от 24.02.2009 г. по гр.д. № 5282/07 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 268 от 02.04.2009 г. по гр.д. № 108/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 326 от 04.06.2009 г. по гр.д. № 2318/08 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 544 от 15.06.2009 г. по гр.д. № 2526/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 445 от 20.07.2009 г. по гр.д. № 1019/08 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 161 от 10.03.2006 г. по гр.д. № 47/05 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 961 от 07.12.2006 г. по гр.д. № 528/06 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1023 от 05.11.2008 г. по гр.д. № 39/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 1418 от 02.02.2009 г. по гр.д. № 4957/07 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 425 от 30.04.2009 г. по гр.д. № 252/08 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 478 от 03.05.1994 г. по гр.д. № 1399/93 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 1012 от 03.07.1995 г. по гр.д. № 1853/94 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 2 от 1996 г. по ф.д. № 149/96 г. на ВС, ГК, V г.о., решение № 612 от 28.05.1996 г. по гр.д. № 851/95 г. на ВС, ГК, V г.о., ТР № 2 от 27.12.2001 г. по гр.д. № 2/01 г. на ОСГК на ВКС, определение № 11085 от 03.12.2003 г. по адм.д. № 10237/03 г. на ВАС, І отд., решение № 855 от 04.12.2003 г. по гр.д. № 123/03 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 202 от 19.03.2007 г. по гр.д. № 3154/05 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 454 от 04.06.2009 г. по гр.д. № 1607/08 г. на ВКС, ГК, І г.о. Изведените от касатора въпроси са:
1. Допустимо и правилно ли е съдът да приеме настъпването на факти и обстоятелства, изключващи претендираното от ищеца право в случаите, когато ответниците са проявили пълно юридическо процесуално бездействие, като не са въвели никакви правоизключващи, правопогасяващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения и твърдения, ако това е недопустимо, съставлява ли то съществено процесуално нарушение като основание за касиране на решението.
2. Допустимо ли е съдът да не обсъди процесуалното бездействие на ответниците и въпреки това да приеме, че са налице благоприятни за тях факти и обстоятелства.
3. Липсата на изложение в мотивите на съда относно процесуалното бездействие на ответниците, съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила.
4. При наличието на писмен документ, подписан от заемополучателя, в който е записано, че е получил заеманата сума от заемодателя, и който писмен документ не е оспорен от ответниците – наследници на заемополучателя, необходимо ли е да се доказва с други доказателства, че сумата е реално предадена от заемодателя на заемополучателя.
5. При неизпълнение на договорно задължение, кой носи доказателствена тежест за установяване на това твърдение – неизпълнението на договорното задължение.
6. При липса на доказателства, твърдения или възражения от страна на ответниците – наследници на починалия длъжник за приемане на наследството по опис или за отказ от наследство, необходимо ли е ищецът – кредитор да доказва факта на мълчаливо приемане на наследството от страна на наследниците на длъжника.
7. Нормата на чл. 48 ЗН съставлява ли законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство.
8. Фактът, че законните наследници живеят на същия адрес и в същото жилище, където и приживе наследодателят е живял заедно с тях, не означава ли, че те мълчаливо са приели наследството, оставено им от него.
9. Приемането от наследниците по закон на деловодните книжа по дело, водено от кредитор на техния наследодател, не представлява ли мълчаливо приемане на наследството по смисъла на чл. 49, ал. 2, предл. І ЗН и съответно не е ли достатъчно основание по смисъла на чл. 60 ЗН съдът да ангажира отговорността на наследниците.
10. Наследниците по закон на починалия едноличен търговец следва ли да отговарят с цялото наследено от наследодателя имущество за задълженията на починалия едноличен търговец.
11. Имуществените права и задължения на починалия едноличен търговец преминават ли в наследствената маса на починалия.
12. При липсата на отказ от наследство, следва ли наследниците по закон да направят изрично изявление, че приемат наследството на своя наследодател в качеството му на едноличен търговец.
13. Следва ли да се отграничават правата и задълженията на починалото физическо лице от правата и задълженията му като едноличен търговец.
14. Съставляват ли съвкупност правата и задълженията на починалото физическо лице и правата и задълженията му като едноличен търговец.
15. Ако наследниците по закон на починалия едноличен търговец не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, като се има предвид, че имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец е неограничена от имуществото на фирмата.
Ответниците по касационната жалба Зина С. П. и М. М. П., и двамата от [населено място], не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище по жалбата и по основанията за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове с обжалваем интерес над 1000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, че реално е предоставил на наследодателя на ответниците заеманите суми. Освен това, не е доказан и фактът на приемането на наследството на длъжника по договора за заем от страна на законните му наследници, за да може да бъде ангажирана тяхната отговорност. Въззивният съд е приел също така, че доколкото заеманите суми са предоставени на едноличен търговец, ищецът не е доказал, че ответниците са приели фирмата на ЕТ като предприятие.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като повдигнатите процесуалноправни и материалноправни въпроси по т. 5 и т. 6 относно доказателствената тежест и по т. 7 - относно това нормата на чл. 48 ЗН съставлява ли законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство и по т. 15 – във връзка с приложението на чл. 60, ал. 2 ТЗ и по-конкретно - ако наследниците по закон на починалия едноличен търговец не желаят да извършват и да продължат търговската дейност на своя наследодател, не поемат предприятието и фирмата на едноличния търговец, отговарят ли за задълженията на своя наследодател, които са възникнали в резултат на търговската му дейност, като се има предвид, че имуществото на физическото лице и на едноличния търговец са едно цяло и отговорността на едноличния търговец е неограничена от имуществото на фирмата, са от значение за спорното право и са решавани противоречиво от съдилищата, както се установява от приложената съдебна практика на ВКС/ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3/. Останалите правни въпроси от материално и процесуално естество не са от значение за изхода на делото, а са по съществото на спора, поради което по тях не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед на горното, на касатора следва да се укаже да внесе дължимата държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по сметка на Върховния касационен съд в размер на 620 лв., като в противен случай производството по делото пред касационната инстанция ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 06.08.2010 г., постановено по в.гр.д. № 7181 по описа за 2009 г. на Софийския градски съд Въззивно отделение, ІV- Б състав.
УКАЗВА на касатора Д. И. М. от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, в едноседмичен срок от получаване на съобщение за определението по чл. 288 ГПК, да внесе по сметката на ВКС и да представи в деловодството на съда или да изпрати по пощата документ за заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 620 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
- proki0
- Младши потребител
- Мнения: 72
- Регистриран на: 29 Дек 2010, 17:57
Re: чл. 61, ал.2 ЗН и непълнолетните
Значи това е решение на ВКС, и то по чл. 290. Не го бях чел.
Иначе е обсъждано и тук със становище в обр. смисъл (т.4): http://vas.bg/files/Adv4_2012_5.pdf
http://www.trudipravo.bg/index.php?opti ... &Itemid=37
"Описът на наследството е правна възможност на наследника. Поради благоприятните последици на приемането по опис обаче, законът установява лицата, които задължително приемат наследството по опис. Те са посочени в разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗН: недееспособните, държавата и обществените организации. По смисъла на закона и с оглед разпоредбите на чл. 3, 4 и 5 ЗЛС недееспособни са малолетните и непълнолетните, както и поставените под пълно или ограничено запрещение."
И продължава да има някаква практика в обр. смисъл:
http://178.254.204.247/DELA/201406/0063 ... 862514.htm от 2014
"Следва да се уточни, че недееспособните (в т.ч. ненавършилите пълнолетие – чл.5 от ЗЛС), държавата и обществените организации приемат наследството само по опис(чл.61 ал.2 от ЗН)..."
http://rs-nikopol.eu/docs/35692514.htm от 2014 г.
Призованото да наследява дете М.Ю.Б. е непълнолетно по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЛС, поради което е недеспособно. Относно недеспособните лица чл.61, ал.2 ЗН предвижда, че те винаги приемат наследството под опис и тъй като приемането под опис е вид изрично приемане / в този смисъл Решение № 859 от 3.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2007 г., I г. о./, следва че до навършване на съответната възраст, тези лица не могат да придобиват наследство чрез конкулдентни действия, доколкото не биха могли сами да извършат такива.
Иначе е обсъждано и тук със становище в обр. смисъл (т.4): http://vas.bg/files/Adv4_2012_5.pdf
http://www.trudipravo.bg/index.php?opti ... &Itemid=37
"Описът на наследството е правна възможност на наследника. Поради благоприятните последици на приемането по опис обаче, законът установява лицата, които задължително приемат наследството по опис. Те са посочени в разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗН: недееспособните, държавата и обществените организации. По смисъла на закона и с оглед разпоредбите на чл. 3, 4 и 5 ЗЛС недееспособни са малолетните и непълнолетните, както и поставените под пълно или ограничено запрещение."
И продължава да има някаква практика в обр. смисъл:
http://178.254.204.247/DELA/201406/0063 ... 862514.htm от 2014
"Следва да се уточни, че недееспособните (в т.ч. ненавършилите пълнолетие – чл.5 от ЗЛС), държавата и обществените организации приемат наследството само по опис(чл.61 ал.2 от ЗН)..."
http://rs-nikopol.eu/docs/35692514.htm от 2014 г.
Призованото да наследява дете М.Ю.Б. е непълнолетно по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЛС, поради което е недеспособно. Относно недеспособните лица чл.61, ал.2 ЗН предвижда, че те винаги приемат наследството под опис и тъй като приемането под опис е вид изрично приемане / в този смисъл Решение № 859 от 3.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2007 г., I г. о./, следва че до навършване на съответната възраст, тези лица не могат да придобиват наследство чрез конкулдентни действия, доколкото не биха могли сами да извършат такива.
- jzschrstsprstr
- Потребител
- Мнения: 112
- Регистриран на: 01 Мар 2011, 19:56
Re: чл. 61, ал.2 ЗН и непълнолетните
Има известно разминаване в теорията и двата закона ЗЛС и ЗЛ от 1907г. така например и К.Аспарухова на стр.131 приема ,че непълнолетните също попадат в обхвата на наследниците да приемат наследството само по опис и то е в това ,че по стария ЗЛ под недееспособност се е имало впредвид ненавършили пълнолетие лица.
-
Pause - Активен потребител
- Мнения: 1615
- Регистриран на: 29 Авг 2008, 16:14
5 мнения
• Страница 1 от 1
|
|
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 29 госта