Здравейте,
имам една голяма молба до вас колеги- ако някой има досег до Апис или Сиела, може ли да ми пусне тук текстовете на няколко Решения на ППВС и ТРОСГК,че са ми много необходими,а моятя система в Апис нещо не иска да работи и в интернет не мога да ги намеря.
За тези става въпрос :
1.Постановление на Пленума на ВС (ППВС) № 3/80 г.
2. Постановление на Пленума на ВС (ППВС) №2/81 г.
3.Постановление на Пленума на ВС (ППВС) № 6/74 г.
4.Постановление на Пленума на ВС (ППВС) № 1/79 г.
5.Тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската колегия (ТРОСГК) на ВКС (ВС) № : 55/67 г.
6.Tълкувателно решение на Общото събрание на гражданската колегия (ТРОСГК) на ВКС (ВС) 119/62 г.
7. Tълкувателно решение на Общото събрание на гражданската колегия (ТРОСГК) на ВКС (ВС) 1/2001г.
8.Тълкувателно решение на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС (ТРОСГКТК) № 5/2005
Много Ви благодаря предварително
- Дата и час: 30 Ное 2024, 18:15 • Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]
Тълкувателни решения
В този форум можете да търсите и предоставяте лекции и др. материали
|
|
Тълкувателни решения
от keandra » 12 Яну 2011, 17:32
Последна промяна keandra на 12 Яну 2011, 18:26, променена общо 1 път
- keandra
- Нов потребител
- Мнения: 2
- Регистриран на: 12 Яну 2011, 17:13
Re: Тълкователни решения
от magodeoz » 12 Яну 2011, 17:59
.
Последна промяна magodeoz на 13 Яну 2011, 09:57, променена общо 1 път
- magodeoz
- Активен потребител
- Мнения: 1948
- Регистриран на: 10 Авг 2009, 00:29
Re: Тълкователни решения
от kontrol » 12 Яну 2011, 18:29
Горното представлява потенциално грешно становище. Консултирайте адвокат, ако искате сигурност и юридическа отговорност при защитата на правата Ви.
- kontrol
- Активен потребител
- Мнения: 1109
- Регистриран на: 05 Сеп 2005, 15:49
Re: Тълкувателни решения
от Imperator » 12 Яну 2011, 19:40
Замолвам всеки форумец, който разполага с някаква практика по въпроса, касаещ атакуване на нищожно решение на ВАС да ми я изпрати. До сега не съм срещал никакви теоритични данни за подобни решения, докато по същия повод-нищожност на решения по ГПК има съдебна практика. Питам: как мислите, може ли да се атукава пред гражданския съд по реда на ГПК нищожно решение на ВАС? Вероятно ще наизлязат много нищожни решения поради липса на компетентност- има се предвид, че сайтът на ВАС изрично разпределя компетенцията на двете си колегии и осемте си отделеия, но на практика познавам дела, гледани не от респективното отделение на ВАС. А това е вече сериозно основание за съмнение в порочността на решението.
- Imperator
- Потребител
- Мнения: 739
- Регистриран на: 19 Окт 2001, 13:12
- Местоположение: Варна
Re: Тълкувателни решения
от tarboxx » 12 Яну 2011, 23:35
Не може пред гражд.съд да се атакува нищожност на решение на ВАС. По АПК има изрична възможност, но за разпределение на отделения е несериозно, според мен.
- tarboxx
- Потребител
- Мнения: 139
- Регистриран на: 01 Май 2008, 19:08
Re: Тълкувателни решения
от Гост. » 13 Яну 2011, 00:03
, Пленум на ВС
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1980 г., С., Наука и изкуство, 1981 г.
чл. 115, ал. 1, б. "ж",
чл. 116, б. "б" и "в",
чл. 117 ЗЗД
Относно погасителната давност при принудително изпълнение. Погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
------------------------
Председателят на Върховния съд предлага Пленумът на Върховния съд да се произнесе по въпроса дали тече давност, докато е висящ изпълнителният процес.
Пленумът на Върховния съд, за да се произнесе, съобрази:
С изтичането на предвидените в закона различни срокове се погасяват исканията за принудително осъществяване на различни вземания. Погасяването на възможността да се иска принудително реализиране на едно право е резултат от бездействието на неговия носител да го упражни в предвидения от закона срок.
По силата на чл. 116, б. "б" ЗЗД течението на погасителната давност се прекъсва с предявяването на иск или възражение или искане за почване на помирително производство. Времето, изтекло от началния ден на вземането до прекъсването на давността, се заличава и по силата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсването започва да тече нов давностен срок, без да е възможно сумирането на сроковете, изтекли преди и след прекъсването. Няма никакво съмнение, че искът или възражението могат да бъдат предявени не само пред съд или пред държавен арбитраж, а и пред особена юрисдикция, ако законът отнася спора към нейната компетентност.
Няма основание да се приеме, че давност не тече само докато трае съдебният процес пред съда, държавен арбитраж, помирителна комисия, особена юрисдикция, а не се спира, докато трае изпълнителният процес относно същото вземане, признато за основателно с решение на съд или друг надлежен орган. Гражданският процес е единен и има за цел да даде законно съдействие на носителя на дадено право. Пред съд или пред друг надлежен орган това съдействие се дава в исковия процес, който завършва със създаване на сила на присъдено нещо по спора между страните. Пред съдебния изпълнител се осъществява другата фаза на гражданския процес - фазата на принудителното осъществяване на признатото с влязло в сила решение вземане (право). Изпълнителният процес е също съдебен процес. Той е част от гражданския процес, каквато част е и предшестващият го исков процес. В изпълнителния процес носителят на вземането е направил пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на своето вземане, което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес. В известен смисъл искането в изпълнителния процес е по-значимо, защото е непосредствено насочено към принудителното реализиране на вземането, докато в исковия процес се цели установяването и признаването му. Поради това не е необходимо да се предприемат нови действия за принудително изпълнение за прекъсване на погасителната давност, защото такава давност всъщност не тече.
От разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, според която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, не следва, че погасителната давност тече при висящност на изпълнителния процес. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. След образуването обаче на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира.
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1980 г., С., Наука и изкуство, 1981 г.
чл. 115, ал. 1, б. "ж",
чл. 116, б. "б" и "в",
чл. 117 ЗЗД
Относно погасителната давност при принудително изпълнение. Погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
------------------------
Председателят на Върховния съд предлага Пленумът на Върховния съд да се произнесе по въпроса дали тече давност, докато е висящ изпълнителният процес.
Пленумът на Върховния съд, за да се произнесе, съобрази:
С изтичането на предвидените в закона различни срокове се погасяват исканията за принудително осъществяване на различни вземания. Погасяването на възможността да се иска принудително реализиране на едно право е резултат от бездействието на неговия носител да го упражни в предвидения от закона срок.
По силата на чл. 116, б. "б" ЗЗД течението на погасителната давност се прекъсва с предявяването на иск или възражение или искане за почване на помирително производство. Времето, изтекло от началния ден на вземането до прекъсването на давността, се заличава и по силата на чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсването започва да тече нов давностен срок, без да е възможно сумирането на сроковете, изтекли преди и след прекъсването. Няма никакво съмнение, че искът или възражението могат да бъдат предявени не само пред съд или пред държавен арбитраж, а и пред особена юрисдикция, ако законът отнася спора към нейната компетентност.
Няма основание да се приеме, че давност не тече само докато трае съдебният процес пред съда, държавен арбитраж, помирителна комисия, особена юрисдикция, а не се спира, докато трае изпълнителният процес относно същото вземане, признато за основателно с решение на съд или друг надлежен орган. Гражданският процес е единен и има за цел да даде законно съдействие на носителя на дадено право. Пред съд или пред друг надлежен орган това съдействие се дава в исковия процес, който завършва със създаване на сила на присъдено нещо по спора между страните. Пред съдебния изпълнител се осъществява другата фаза на гражданския процес - фазата на принудителното осъществяване на признатото с влязло в сила решение вземане (право). Изпълнителният процес е също съдебен процес. Той е част от гражданския процес, каквато част е и предшестващият го исков процес. В изпълнителния процес носителят на вземането е направил пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на своето вземане, което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес. В известен смисъл искането в изпълнителния процес е по-значимо, защото е непосредствено насочено към принудителното реализиране на вземането, докато в исковия процес се цели установяването и признаването му. Поради това не е необходимо да се предприемат нови действия за принудително изпълнение за прекъсване на погасителната давност, защото такава давност всъщност не тече.
От разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, според която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, не следва, че погасителната давност тече при висящност на изпълнителния процес. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. След образуването обаче на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира.
Относно някои въпроси за погасителната давност при вземания от непозволено увреждане.
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1981 г., С., Наука и изкуство, 1982 г.
чл. 45,
чл. 84, ал. 3,
чл. 110,
чл. 111,
чл. 114, ал. 3,
чл. 117 ЗЗД,
чл. 150 КТ
1. Когато в резултат на непозволено увреждане е причинена болест, давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от нейното проявяване и положително установяване. 2. Давността за вземанията от непозволено увреждане, състоящо се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение поради загуба или ограничение на трудоспособността, започва да тече от деня на увреждането, съответно от откриването на неговия причинител. 3. Когато компетентен държавен орган е определил състоянието на нетрудоспособност за определен срок, давността за всички вземания за имуществени вреди, състоящи се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение, започва да тече от деня на увреждането, съответно от откриване на неговия причинител, щом от всички доказателства се установени, че увреждането е окончателно. Решенията на държавните органи, с които състоянието на нетрудоспособност е определено окончателно или за известен срок, се преценяват като доказателство от съда, който разглежда иска за заплащане обезщетение за вреди от непозволено увреждане.
------------------------
В съдебната практика не съществуват затруднения относно срока, с изтичането на който се погасяват вземания, произтичащи от непозволено увреждане. Този срок е петгодишен (чл. 110 ЗЗД), включително и за вземанията срещу държавата и държавните организации (чл. 111, б. "г" ЗЗД). Срокът е тригодишен само за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане (чл. 111, б. "в" ЗЗД). Когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, срокът за новата давност е винаги петгодишен, включително и за присъдените лихви (чл. 117, ал. 2 ЗЗД).
Нееднакво се разрешава от съдилищата обаче въпросът относно началото на давността на вземанията при някои хипотези на непозволено увреждане.
Вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен - от деня на неговото откриване (чл. 114, ал. 3 ЗЗД). Причинителят на непозволеното увреждане и лицата, които носят отговорност за неговите действия, се смятат в забава и без покана (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта.
В практиката на съдилищата се срещат затруднения главно по въпросите за началния срок на давността за вземания от непозволено увреждане, когато: а) с непозволеното увреждане е причинена болест, придобита в условия извън нормалните за съответната работа; б) вземането за имуществени вреди се състои в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение; в) на пострадалия е определено състоянието на инвалидност за определен срок. Това налага да се издаде постановление по тълкуване на тези въпроси.
1. Когато работникът или служителят заболее поради невзети мерки за отстраняване на вредности в производството над допустимите норми, заболяването представлява непозволено увреждане. В повечето случаи болестта не се проявява по време, когато болестотворните фактори действат върху организма на работника или служителя, а значително по-късно. Болестта съществува продължителен срок, преди да се прояви въобще или в достатъчна степен. Пострадалият не е в известност за своето увреждане в действителния му обем, преди надлежен държавен орган да се произнесе по характера и тежестта на придобитото страдание.
При съответно приложение на чл. 114, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме, че без да е напълно осъществен даденият фактически състав, вземането не би могло да се счете за изискуемо, т. е. необходимо е действително проявление на непозволеното увреждане, за да почне да тече давностният срок. Освен това според чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане става изискуемо от откриване на причинителя на увреждането. Логично деецът не може да бъде известен, преди да е известно увреждането. Поради това, когато придобитата болест се дължи на непозволено увреждане, вземането за обезщетяване за вредите става изискуемо от деня на нейното откриване в действителния й обем. От правно гледище следва да се приеме, че фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато болестта е положително проявена, известна е и е установена за пострадалия. Обикновено това става с констатация на медицински орган.
В тези случаи вземанията срещу държавни организации също стават изискуеми от откриването на болестта в действителния й обем, а не от откриване на лицето, което при или по повод на възложена му работа е допуснало наличието на вредности над допустимите норми, защото организациите носят отговорност по чл. 49 ЗЗД и тогава, когато не е установено кое лице конкретно е причинило непозволеното увреждане при или по повод на възложена работа.
Тези разрешения намират съответно приложение и в случаите на влошаване на здравословното състояние на пострадалия, който вече е имал изявено и известно му увреждане на здравето.
2. Когато вследствие на непозволено увреждане е намалена за определен срок или окончателно трудоспособността на пострадалия или пък той въобще е лишен от възможността да полага труд и да получава възнаграждение срещу труда си, обезщетението за имуществени вреди обхваща разликата между получаваното преди увреждането възнаграждение и заплащаното парично обезщетение за времето, прекарано поради болест (чл. 150 КТ)*, или отпуснатата пенсия когато се касае за призната инвалидност (чл. 13 и сл. ЗП). Разликата между трудово възнаграждение и отпусната пенсия може да не бъде присъдена в някои случаи в пълен размер, както това е пояснено в постановление № 5/68 г., Пленум на ВС, т. 3 и 4. По въпроса дали изискуемостта на вземанията настъпва периодично или еднократно в съдебната практика се поддържат две становища.
Според едното становище възнаграждението за труд обикновено произтича от трудов договор и се получава периодично. Периодично се заплащат също така пенсиите и обезщетенията по чл. 150 КТ*. Вредите следователно се изразяват в периодично неполучаване на посочените разлики, поради което давностният срок за всяко неполучено обезщетение започва да тече от периодично следващи дати, съответни на датата на неполучаването. Според второто становище изискуемостта на вземанията за имуществени вреди в посочените случаи настъпва от датата на непозволеното увреждане, съответно от откриване на причинителя на увреждането.
Пленумът намира за правилно второто становище.
Вземанията за обезщетение за вреди от непозволено увреждане стават изискуеми от деня на увреждането, а когато деецът не е известен - от откриването му. Законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите. Освен тава със самото действие или бездействие, с което е причинено увреждането, то е вече налице, защото лишаването от трудоспособност или нейното намаляване вече настъпва и бъдещите вреди са вече известни. От този ден за пострадалия е настъпила загубата или ограничението на неговата трудоспособност.
Когато отрицателните отражения върху трудоспособността се проявят по-късно, прилага се разрешението, дадено в т. 1. Когато след известно намаление на трудоспособността настъпи ново нейно ограничение, прилага се разрешението, дадено в постановление № 4/75 г., Пленум на ВС, т. 10.
3. В КТ, ЗП, УЗЗПП и др. е предвидено за нуждите на производството по тези закони временното или пожизненото състояние на нетрудоспособност на пострадалия да се определя от надлежен държавен орган. В съдебното производство по присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане обаче решенията на този орган както за характера на увреждането, така и за неговия срок имат значение само на доказателство.
Няма съмнение, че когато надлежният орган определи пожизнено състоянието на нетрудоспособност в случаите на непозволено увреждане, вземането за имуществени вреди, състоящи се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение, става изискуемо от увреждането, а ако тогава не е известен деецът - от неговото откриване, както това е пояснено в т. 2.
Когато същият орган признае състояние на нетрудоспособност за определено време, давностният срок за всички имуществени вреди, изразени в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение, също започва да тече от датата на непозволеното увреждане, респективно от откриване на дееца. Това е така, защото решението на надлежния държавен орган за срока на нетрудоспособността е само доказателство в гражданското дело. Ако независимо от него по делото е установено с други доказателства и особено със съдебномедицинска експертиза, че състоянието на нетрудоспособността е окончателно, решението на съда ще се основе на съвкупната преценка на всички доказателства и по въпроса за срока на нетрудоспособността. Съдът в този случай ще присъди обезщетение не само за срока, за който е определена нетрудоспособността от съответния орган, а за вредите, които се дължат при окончателна загуба на трудоспособността. От това следва, че вземането за тях е изискуемо съобразно общите правила на чл. 114, ал. 1 и 3 ЗЗД. Касае се естествено за предвидените и предвидими вреди, а не за непредвидимите. За непредвидимите се прилагат правилата, важащи при определяне на обезщетения за влошаване на здравословното състояние.
-----------
* Текстът е по Кодекса на труда от 1951 г. Член 150 не е отменен с § 4 от заключителните разпоредби към Кодекса на труда от 1986 г.
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1981 г., С., Наука и изкуство, 1982 г.
чл. 45,
чл. 84, ал. 3,
чл. 110,
чл. 111,
чл. 114, ал. 3,
чл. 117 ЗЗД,
чл. 150 КТ
1. Когато в резултат на непозволено увреждане е причинена болест, давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от нейното проявяване и положително установяване. 2. Давността за вземанията от непозволено увреждане, състоящо се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение поради загуба или ограничение на трудоспособността, започва да тече от деня на увреждането, съответно от откриването на неговия причинител. 3. Когато компетентен държавен орган е определил състоянието на нетрудоспособност за определен срок, давността за всички вземания за имуществени вреди, състоящи се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение, започва да тече от деня на увреждането, съответно от откриване на неговия причинител, щом от всички доказателства се установени, че увреждането е окончателно. Решенията на държавните органи, с които състоянието на нетрудоспособност е определено окончателно или за известен срок, се преценяват като доказателство от съда, който разглежда иска за заплащане обезщетение за вреди от непозволено увреждане.
------------------------
В съдебната практика не съществуват затруднения относно срока, с изтичането на който се погасяват вземания, произтичащи от непозволено увреждане. Този срок е петгодишен (чл. 110 ЗЗД), включително и за вземанията срещу държавата и държавните организации (чл. 111, б. "г" ЗЗД). Срокът е тригодишен само за лихвите върху вземанията от непозволено увреждане (чл. 111, б. "в" ЗЗД). Когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, срокът за новата давност е винаги петгодишен, включително и за присъдените лихви (чл. 117, ал. 2 ЗЗД).
Нееднакво се разрешава от съдилищата обаче въпросът относно началото на давността на вземанията при някои хипотези на непозволено увреждане.
Вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато не е известен - от деня на неговото откриване (чл. 114, ал. 3 ЗЗД). Причинителят на непозволеното увреждане и лицата, които носят отговорност за неговите действия, се смятат в забава и без покана (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Когато деецът не е известен, а са известни лицата, които отговарят за него, давностният срок за вземанията срещу тях започва да тече от датата на деликта.
В практиката на съдилищата се срещат затруднения главно по въпросите за началния срок на давността за вземания от непозволено увреждане, когато: а) с непозволеното увреждане е причинена болест, придобита в условия извън нормалните за съответната работа; б) вземането за имуществени вреди се състои в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение; в) на пострадалия е определено състоянието на инвалидност за определен срок. Това налага да се издаде постановление по тълкуване на тези въпроси.
1. Когато работникът или служителят заболее поради невзети мерки за отстраняване на вредности в производството над допустимите норми, заболяването представлява непозволено увреждане. В повечето случаи болестта не се проявява по време, когато болестотворните фактори действат върху организма на работника или служителя, а значително по-късно. Болестта съществува продължителен срок, преди да се прояви въобще или в достатъчна степен. Пострадалият не е в известност за своето увреждане в действителния му обем, преди надлежен държавен орган да се произнесе по характера и тежестта на придобитото страдание.
При съответно приложение на чл. 114, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме, че без да е напълно осъществен даденият фактически състав, вземането не би могло да се счете за изискуемо, т. е. необходимо е действително проявление на непозволеното увреждане, за да почне да тече давностният срок. Освен това според чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане става изискуемо от откриване на причинителя на увреждането. Логично деецът не може да бъде известен, преди да е известно увреждането. Поради това, когато придобитата болест се дължи на непозволено увреждане, вземането за обезщетяване за вредите става изискуемо от деня на нейното откриване в действителния й обем. От правно гледище следва да се приеме, че фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато болестта е положително проявена, известна е и е установена за пострадалия. Обикновено това става с констатация на медицински орган.
В тези случаи вземанията срещу държавни организации също стават изискуеми от откриването на болестта в действителния й обем, а не от откриване на лицето, което при или по повод на възложена му работа е допуснало наличието на вредности над допустимите норми, защото организациите носят отговорност по чл. 49 ЗЗД и тогава, когато не е установено кое лице конкретно е причинило непозволеното увреждане при или по повод на възложена работа.
Тези разрешения намират съответно приложение и в случаите на влошаване на здравословното състояние на пострадалия, който вече е имал изявено и известно му увреждане на здравето.
2. Когато вследствие на непозволено увреждане е намалена за определен срок или окончателно трудоспособността на пострадалия или пък той въобще е лишен от възможността да полага труд и да получава възнаграждение срещу труда си, обезщетението за имуществени вреди обхваща разликата между получаваното преди увреждането възнаграждение и заплащаното парично обезщетение за времето, прекарано поради болест (чл. 150 КТ)*, или отпуснатата пенсия когато се касае за призната инвалидност (чл. 13 и сл. ЗП). Разликата между трудово възнаграждение и отпусната пенсия може да не бъде присъдена в някои случаи в пълен размер, както това е пояснено в постановление № 5/68 г., Пленум на ВС, т. 3 и 4. По въпроса дали изискуемостта на вземанията настъпва периодично или еднократно в съдебната практика се поддържат две становища.
Според едното становище възнаграждението за труд обикновено произтича от трудов договор и се получава периодично. Периодично се заплащат също така пенсиите и обезщетенията по чл. 150 КТ*. Вредите следователно се изразяват в периодично неполучаване на посочените разлики, поради което давностният срок за всяко неполучено обезщетение започва да тече от периодично следващи дати, съответни на датата на неполучаването. Според второто становище изискуемостта на вземанията за имуществени вреди в посочените случаи настъпва от датата на непозволеното увреждане, съответно от откриване на причинителя на увреждането.
Пленумът намира за правилно второто становище.
Вземанията за обезщетение за вреди от непозволено увреждане стават изискуеми от деня на увреждането, а когато деецът не е известен - от откриването му. Законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите. Освен тава със самото действие или бездействие, с което е причинено увреждането, то е вече налице, защото лишаването от трудоспособност или нейното намаляване вече настъпва и бъдещите вреди са вече известни. От този ден за пострадалия е настъпила загубата или ограничението на неговата трудоспособност.
Когато отрицателните отражения върху трудоспособността се проявят по-късно, прилага се разрешението, дадено в т. 1. Когато след известно намаление на трудоспособността настъпи ново нейно ограничение, прилага се разрешението, дадено в постановление № 4/75 г., Пленум на ВС, т. 10.
3. В КТ, ЗП, УЗЗПП и др. е предвидено за нуждите на производството по тези закони временното или пожизненото състояние на нетрудоспособност на пострадалия да се определя от надлежен държавен орган. В съдебното производство по присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане обаче решенията на този орган както за характера на увреждането, така и за неговия срок имат значение само на доказателство.
Няма съмнение, че когато надлежният орган определи пожизнено състоянието на нетрудоспособност в случаите на непозволено увреждане, вземането за имуществени вреди, състоящи се в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение, става изискуемо от увреждането, а ако тогава не е известен деецът - от неговото откриване, както това е пояснено в т. 2.
Когато същият орган признае състояние на нетрудоспособност за определено време, давностният срок за всички имуществени вреди, изразени в неполучено в пълен размер трудово възнаграждение, също започва да тече от датата на непозволеното увреждане, респективно от откриване на дееца. Това е така, защото решението на надлежния държавен орган за срока на нетрудоспособността е само доказателство в гражданското дело. Ако независимо от него по делото е установено с други доказателства и особено със съдебномедицинска експертиза, че състоянието на нетрудоспособността е окончателно, решението на съда ще се основе на съвкупната преценка на всички доказателства и по въпроса за срока на нетрудоспособността. Съдът в този случай ще присъди обезщетение не само за срока, за който е определена нетрудоспособността от съответния орган, а за вредите, които се дължат при окончателна загуба на трудоспособността. От това следва, че вземането за тях е изискуемо съобразно общите правила на чл. 114, ал. 1 и 3 ЗЗД. Касае се естествено за предвидените и предвидими вреди, а не за непредвидимите. За непредвидимите се прилагат правилата, важащи при определяне на обезщетения за влошаване на здравословното състояние.
-----------
* Текстът е по Кодекса на труда от 1951 г. Член 150 не е отменен с § 4 от заключителните разпоредби към Кодекса на труда от 1986 г.
По някои въпроси относно подобренията върху недвижим чужд имот.
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1974 г., С., Наука и изкуство, 1975 г.
чл. 72,
чл. 74 ЗС
I 1. Право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и 74 ЗС има само владелецът, а не и държателят. 2. При изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика. 3. Когато подобрителят не оспорва правото на собственост върху терена, застроен от него, съдилищата са длъжни да изследват дали същият не владее само построената от него сграда. 4. При наличието на договор или друг юридически акт, с който се отстъпва държане, съдилищата са длъжни да проверяват дали този, който претендира заплащане на извършени подобрения, не е владял за себе си въпреки правоотношението, което е създадено с юридически акт. 5. Ако съсобственикът не е владелец на частите на останалите съсобственици, отношенията му с тях за подобренията се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. При възражение на съсобственика, че е владял частите на останалите съсобственици, съдът е длъжен да изследва дали то е основателно. II 6. Подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. 7. Подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. При определяне стойността им в такъв случай се държи сметка за евентуалното им премахване или отнемане в полза на държавата. 8. Движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение. III 9. Правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС са например прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. 10. Владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока. IV 11. При унищожение, разваляне или отменяване на придобивното основание подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание. V 12. .................................................................. * VI 13. Погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за имота. Упражняването на правото на задържане от добросъвестния владелец не е пречка за течение на давността. VII 14. Отменява ал. 1 на т. 17 от постановление № 4/74 г. на Пленума на Върховния съд. Отменява и решение № 85/68 г. на Общото събрание на гражданската колегия в частта му относно уреждане на правоотношенията при подобрения в чужд имот, извършени от владелец.
------------------------
Споровете за подобрения върху чужд недвижим имот поради фактическата и правната сложност създават значителни затруднения за съдилищата при разрешаването им. Съдилищата, като държат сметка за действителните права на страните, в общи линии правилно прилагат закона при решаването на тези спорове.
Върховният съд с редица решения е насочвал съдебната практика по тези дела. С решение № 85/68 г. Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд даде тълкуване на закона с оглед правата на извършилия подобренията (държател, владелец, съсобственик). С него се внесе уточняване по някои въпроси на съдебната практика и се обърна внимание върху разширителното прилагане в отделни случаи чл. 72 - 74 ЗС. Решението обаче създаде и някои затруднения в съдебната практика.
За точното и еднакво прилагане на закона се налага Пленумът на Върховния съд въз основа на извършената проверка да обобщи съдебната практика по някои въпроси относно споровете за подобрения в чужд недвижим имот и въз основа на чл. 18 ЗУС да даде необходимите указания на съдилищата.
I. Съдилищата правилно приемат, че разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС регулират правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с подобренията, извършени само от владелеца на вещта. Тези разпоредби не се отнасят до лица, които не упражняват владение. С решение № 85/86 г. на Върховния съд, ОСГК, правилно са дадени ръководни указания на съдилищата в тази насока, но недостатъчно пълно и ясно са ограничени случаите, когато чрез упражняването на фактическата власт се осъществява владение върху вещта, от случаите, когато се касае само за държане на същата вещ. Не винаги достатъчно се изяснява кога вещта се владее и кога е налице държане. В известни случаи това води до неправилно приложение на закона.
При разрешаването на този въпрос съдилищата следва да изхождат от законната презумпция, изразена в чл. 69 ЗС, че до доказването на противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее. Съдилищата са длъжни да проявяват необходимата активност за изясняване дали предположението не е оборено.
Неправилно в същото решение се взема категорично становище, че при наличността на породени правоотношения от договор (като договор за наем, за заем, за прослужване и др.) или от друг правен акт, с който не се отстъпват правомощия, произтичащи от право на собственост или от ограничено вещно право върху вещта, упражняващият фактическата власт е държател, а не владелец на същата вещ. Наличието на такива договори или други юридически актове не освобождава съда от задълженията да провери дали вещта не се владее от лицето, упражняващо фактическата власт. За разкриване на обективната истина е необходимо съдилищата да изследват дали чрез фактическата власт се упражнява само субективното право, породено от тези договори или други юридически актове, или, излизайки извън рамките на това субективно право, лицето, което държи вещта, не е започнало да упражнява за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост или на ограниченото вещно право върху тази вещ. Тези действия трябва да бъдат изявени и по отношение на собственика (съсобственика).
Възможно е да е налице държане и при липсата на такива договори или други юридически актове със собственика, стига лицето да не държи вещта за себе си като своя.
Не винаги съдилищата изследват достатъчно данните досежно предмета, върху който се упражнява фактическата власт. Възможно е подобрителят да не оспорва правото на собственост върху терена, върху който е направил подобренията, но с фактическата си власт да упражнява правомощия като носител на правото на собственост спрямо построената върху същия сграда. В този случай той може да се окаже владелец само на сградата, но не и на терена, върху който тя е построена.
Когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В последния случай правоотношенията със съсобственика следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС. В останалите случаи намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС. С решение № 85/68 г. тези въпроси не бяха достатъчно развити, поради което съдебната практика се насочваше за уреждане на отношенията между съсобствениците предимно към разпоредбите на чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 61 ЗЗД.
II. Съдилищата не винаги изследват дали чрез влагане на труд и средства владелецът е допринесъл за увеличаване стойността на владения имот. Често се смесват увеличената стойност на имота с разходите за това увеличение. Поради тази грешка се присъжда заплащане на разходите, макар те да не са довели до увеличаване стойността на имота. Необходимо е във всички тези случаи съдилищата да изследват каква би била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него към момента на разглеждане на спора и постановяването на решението по него.
Ако са извършени разходи, които тогава са довели до увеличаване стойността на вещта, щом към момента на постановяване на решението такова увеличение не съществува, не следва да се приеме, че има подобрения на имота, макар и неговият вид и качество да са променени.
Неправилно в някои случаи в практиката се признава, че е налице подобрение на недвижим имот с извършено в него незаконно строителство, което подлежи на премахване или отнемане в полза на държавата. Такова изменение на имота не води до увеличаване на стойността му, ако собственикът иска премахването на направеното. Ако собственикът приема имота в застроено състояние, това строителство следва да се третира като подобрение на имота, а стойността му се определя, като се държи сметка, че е възможно премахването му.
Когато във владения недвижим имот са прикрепени движимости, които увеличават цената му, но които могат да бъдат отделени от него без съществено да се промени имотът, не е налице подобрение. Владелецът има право да вдигне тези вещи, когато преустанови владението на недвижимия имот. Неправилно в тези случаи в увеличената стойност на имота се включва и цената на тези движимости.
III. Нееднакво в съдебната практика се посочват правните основания, при наличието на които може да е налице добросъвестно владение.
Пленумът счита, че правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат всички прехвърлителни (транслативни) двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици. Правно основание е и съдебното решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право. Пленумът на Върховния съд с постановление № 1 от 1968 г. е приел, че е налице добросъвестно владение на държавата и когато тя е завладяла един недвижим имот по силата на решение на Комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.).
Някои съдилища неправилно приемат за годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение нищожни сделки. Тези сделки поначало не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно владение. Изключение от това правило законодателят е допуснал само за случаите, когато правното основание е с опорочена форма за валидност, като е имал предвид, че в този случай сделката е все пак с предписаната от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни на приобретателя при извършването на акта.
IV. Съществува противоречива съдебна практика по въпроса как следва да бъде обезщетен владелецът за извършени от него подобрения върху вещ, получена от него на придобивно основание, което по-късно е било унищожено, развалено или отменено. Според едното становище съдебният или административният акт, с който е постановено унищожаването, развалянето или отменяването, действа с обратна сила и заличава всякакви последици от това придобивно основание, поради което във всички случаи обезщетяването следва да стане на базата на недобросъвестно владение на подобрителя. Според другото становище обратното действие на тези актове не засяга правоотношенията, възникнали от подобряването на вещта, поради което, ако по време на извършването на подобренията подобрителят нито е знаел за предстоящото унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание, нито е бил виновен за това, следва да бъде обезщетен на базата на чл. 72 ЗС.
Пленумът счита за правилно второто становище. Подобряването на една вещ е юридически факт извън съставните елементи на придобивното основание. То не е и престация по последното. Затова и не представлява нещо "дадено" по смисъла на чл. 34 или 88 ЗЗД. Последните текстове регулират правоотношенията, породени от постигнатото съгласие по придобивното основание, като задължават страните да си върнат престираното по сделката (например при продажбата връщането на цената и на вещта).
По тази причина нито по тези текстове, нито по разпоредбите на чл. 81 и сл. ЗЗД, уреждащи последиците от виновното неизпълнение на задълженията, може да се извърши ликвидацията на правоотношенията, породени с подобрител, който не е знаел за недостатъка на сделката и не е бил причина с виновното си поведение за унищожаването, развалянето или отменяването на придобивното основание. Както правоотношенията от евентуалното повреждане или унищожаване на придобитата по такива сделки вещ, така и извършените подобрения при постановено унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание при липса на вина на приобретателя и незнание от страна на последния за порока на придобивното основание остават да бъдат уредени на базата на неоснователното обогатяване. Специално за подобрителя следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 72 ЗС. Наистина последният текст поначало урежда правоотношения за подобрения при сделки, посочени в чл. 70, ал. 1 ЗС. Но и в единия, и в другия случай по време на подобряването подобрителят е имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик. Обратното действие на съдебния или административния акт по унищожаването, развалянето или отменяването на придобивно основание не заличава по правната действителност както протеклата фактическа власт, така и факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя вещ, придобита на валидно законно основание. С чл. 72 ЗС законодателят е счел за справедливо ликвидацията на правоотношенията, породени от подобряването на вещта от добросъвестния владелец със заплащане на по-голямата сума между увеличената стойност и действителните разходи, защото това подобряване се извършва със съзнанието, че вещта е окончателно придобита на законно основание, и се влага повече усърдие за по-добро качество и по-голяма дълготрайност на подобрението. По тази причина, когато такова обезщетяване в чл. 72 ЗС е допуснато при сделка, която никога не е направила подобрителя собственик, а при унищожено, развалено или отменено придобивно основание подобрителят е имал нещо повече, тъй като той е бил и действителен собственик, няма никакво основание същият да бъде обезщетяван като недобросъвестен владелец. Такова разбиране е вложено и от законодателя при допуснатото изменение на чл. 67, ал. 2 ЗС за обезщетяването при отнемане от изпълнителния комитет на общинския народен съвет на учредено в полза на подобрителя право на строеж.
V.
......................................................................*
VI. Вземането на владелеца за извършени подобрения има облигационен характер и по отношение на него са приложими правилата за погасяването му поради изтичане на погасителната давност.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Правоотношенията, които възникват между владелеца, извършил подобренията, и собственика на имота, върху който са извършени, се характеризират с такива особености, които дават основание с оглед общия смисъл на закона и справедливостта да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобрения върху чужд имот не съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнася към един по-късен момент.
По време на извършването на подобренията владелецът се намира във владение на имота. След като завърши подобренията, той продължава да владее имота и да ползва подобренията, като непрекъснато и видимо изразява това си намерение по отношение на всички, включително и по отношение на собственика на имота, който не го владее. След като подобренията бъдат извършени, те увеличават стойността на имота, но практически собственикът не се ползва от тях. От друга страна, собственикът на имота дължи за подобренията плащане, доколкото те съществуват по времепостановяване на решението по спора във връзка с тях. До този момент извършилият подобренията носи риска от погиването или унищожаването. С оглед на изложеното и общия смисъл на закона не може да се приеме, че вземането на владелеца за подобренията, които е извършил върху чужд имот, става изискуемо още в момента на извършването на подобренията, защото в такъв случай той ще има възможност да получи стойността на подобренията, които ще продължи да ползва и които може да намалят стойността си и дори да престанат да съществуват към момента, когато собственикът си възвърне фактическата власт върху имота. Затова следва да се приеме, че вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Казаното се отнася за вземането както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец, извършил подобрения върху чужд имот.
Упражняването на право на задържане от добросъвестния владелец не пречи на течението на погасителната давност.
VII. По Въпроса откога започва погасителната давност за вземанията на подобрения върху съсобствен имот Пленумът на Върховния съд е взел отношение с т. 17, ал. 1 на постановление № 4/64 г., където не са разграничени възможните хипотези, при които може да се извърши подобрение от съсобственик върху съсобствен имот, и за различните правни последици. Затова тази част от постановлението следва да се отмени.
С оглед на изложеното се запазва действието на решение № 85/68 г. ОСГК на Върховния съд, само за разрешенията, които не са обхванати от настоящото постановление.
------------
* Раздел V не се помества, тъй като се отнася до разпоредби от отменените глава втора на ЗСГ и Тарифата за цените на недвижимите имоти.
Съдебна практика на ВС на НРБ - гражданска колегия, 1974 г., С., Наука и изкуство, 1975 г.
чл. 72,
чл. 74 ЗС
I 1. Право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и 74 ЗС има само владелецът, а не и държателят. 2. При изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл. 69 ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. Намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. При промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика. 3. Когато подобрителят не оспорва правото на собственост върху терена, застроен от него, съдилищата са длъжни да изследват дали същият не владее само построената от него сграда. 4. При наличието на договор или друг юридически акт, с който се отстъпва държане, съдилищата са длъжни да проверяват дали този, който претендира заплащане на извършени подобрения, не е владял за себе си въпреки правоотношението, което е създадено с юридически акт. 5. Ако съсобственикът не е владелец на частите на останалите съсобственици, отношенията му с тях за подобренията се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. При възражение на съсобственика, че е владял частите на останалите съсобственици, съдът е длъжен да изследва дали то е основателно. II 6. Подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. 7. Подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. При определяне стойността им в такъв случай се държи сметка за евентуалното им премахване или отнемане в полза на държавата. 8. Движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение. III 9. Правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС са например прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. 10. Владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока. IV 11. При унищожение, разваляне или отменяване на придобивното основание подобрителят се обезщетява като добросъвестен владелец, ако до завършване на подобренията не е узнал за обстоятелство, послужило за отпадане на основанието, и поведението му не е било причина за унищожението, развалянето или отмяната на придобивното му основание. V 12. .................................................................. * VI 13. Погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за имота. Упражняването на правото на задържане от добросъвестния владелец не е пречка за течение на давността. VII 14. Отменява ал. 1 на т. 17 от постановление № 4/74 г. на Пленума на Върховния съд. Отменява и решение № 85/68 г. на Общото събрание на гражданската колегия в частта му относно уреждане на правоотношенията при подобрения в чужд имот, извършени от владелец.
------------------------
Споровете за подобрения върху чужд недвижим имот поради фактическата и правната сложност създават значителни затруднения за съдилищата при разрешаването им. Съдилищата, като държат сметка за действителните права на страните, в общи линии правилно прилагат закона при решаването на тези спорове.
Върховният съд с редица решения е насочвал съдебната практика по тези дела. С решение № 85/68 г. Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд даде тълкуване на закона с оглед правата на извършилия подобренията (държател, владелец, съсобственик). С него се внесе уточняване по някои въпроси на съдебната практика и се обърна внимание върху разширителното прилагане в отделни случаи чл. 72 - 74 ЗС. Решението обаче създаде и някои затруднения в съдебната практика.
За точното и еднакво прилагане на закона се налага Пленумът на Върховния съд въз основа на извършената проверка да обобщи съдебната практика по някои въпроси относно споровете за подобрения в чужд недвижим имот и въз основа на чл. 18 ЗУС да даде необходимите указания на съдилищата.
I. Съдилищата правилно приемат, че разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС регулират правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с подобренията, извършени само от владелеца на вещта. Тези разпоредби не се отнасят до лица, които не упражняват владение. С решение № 85/86 г. на Върховния съд, ОСГК, правилно са дадени ръководни указания на съдилищата в тази насока, но недостатъчно пълно и ясно са ограничени случаите, когато чрез упражняването на фактическата власт се осъществява владение върху вещта, от случаите, когато се касае само за държане на същата вещ. Не винаги достатъчно се изяснява кога вещта се владее и кога е налице държане. В известни случаи това води до неправилно приложение на закона.
При разрешаването на този въпрос съдилищата следва да изхождат от законната презумпция, изразена в чл. 69 ЗС, че до доказването на противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее. Съдилищата са длъжни да проявяват необходимата активност за изясняване дали предположението не е оборено.
Неправилно в същото решение се взема категорично становище, че при наличността на породени правоотношения от договор (като договор за наем, за заем, за прослужване и др.) или от друг правен акт, с който не се отстъпват правомощия, произтичащи от право на собственост или от ограничено вещно право върху вещта, упражняващият фактическата власт е държател, а не владелец на същата вещ. Наличието на такива договори или други юридически актове не освобождава съда от задълженията да провери дали вещта не се владее от лицето, упражняващо фактическата власт. За разкриване на обективната истина е необходимо съдилищата да изследват дали чрез фактическата власт се упражнява само субективното право, породено от тези договори или други юридически актове, или, излизайки извън рамките на това субективно право, лицето, което държи вещта, не е започнало да упражнява за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост или на ограниченото вещно право върху тази вещ. Тези действия трябва да бъдат изявени и по отношение на собственика (съсобственика).
Възможно е да е налице държане и при липсата на такива договори или други юридически актове със собственика, стига лицето да не държи вещта за себе си като своя.
Не винаги съдилищата изследват достатъчно данните досежно предмета, върху който се упражнява фактическата власт. Възможно е подобрителят да не оспорва правото на собственост върху терена, върху който е направил подобренията, но с фактическата си власт да упражнява правомощия като носител на правото на собственост спрямо построената върху същия сграда. В този случай той може да се окаже владелец само на сградата, но не и на терена, върху който тя е построена.
Когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В последния случай правоотношенията със съсобственика следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС. В останалите случаи намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС. С решение № 85/68 г. тези въпроси не бяха достатъчно развити, поради което съдебната практика се насочваше за уреждане на отношенията между съсобствениците предимно към разпоредбите на чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 61 ЗЗД.
II. Съдилищата не винаги изследват дали чрез влагане на труд и средства владелецът е допринесъл за увеличаване стойността на владения имот. Често се смесват увеличената стойност на имота с разходите за това увеличение. Поради тази грешка се присъжда заплащане на разходите, макар те да не са довели до увеличаване стойността на имота. Необходимо е във всички тези случаи съдилищата да изследват каква би била цената на вещта без подобрението и каква е тя с него към момента на разглеждане на спора и постановяването на решението по него.
Ако са извършени разходи, които тогава са довели до увеличаване стойността на вещта, щом към момента на постановяване на решението такова увеличение не съществува, не следва да се приеме, че има подобрения на имота, макар и неговият вид и качество да са променени.
Неправилно в някои случаи в практиката се признава, че е налице подобрение на недвижим имот с извършено в него незаконно строителство, което подлежи на премахване или отнемане в полза на държавата. Такова изменение на имота не води до увеличаване на стойността му, ако собственикът иска премахването на направеното. Ако собственикът приема имота в застроено състояние, това строителство следва да се третира като подобрение на имота, а стойността му се определя, като се държи сметка, че е възможно премахването му.
Когато във владения недвижим имот са прикрепени движимости, които увеличават цената му, но които могат да бъдат отделени от него без съществено да се промени имотът, не е налице подобрение. Владелецът има право да вдигне тези вещи, когато преустанови владението на недвижимия имот. Неправилно в тези случаи в увеличената стойност на имота се включва и цената на тези движимости.
III. Нееднакво в съдебната практика се посочват правните основания, при наличието на които може да е налице добросъвестно владение.
Пленумът счита, че правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат всички прехвърлителни (транслативни) двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици. Правно основание е и съдебното решение по конститутивен иск, с което се прехвърля правото на собственост или ограничено вещно право. Пленумът на Върховния съд с постановление № 1 от 1968 г. е приел, че е налице добросъвестно владение на държавата и когато тя е завладяла един недвижим имот по силата на решение на Комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС (отм.).
Някои съдилища неправилно приемат за годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение нищожни сделки. Тези сделки поначало не могат да бъдат основание за упражняване на добросъвестно владение. Изключение от това правило законодателят е допуснал само за случаите, когато правното основание е с опорочена форма за валидност, като е имал предвид, че в този случай сделката е все пак с предписаната от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни на приобретателя при извършването на акта.
IV. Съществува противоречива съдебна практика по въпроса как следва да бъде обезщетен владелецът за извършени от него подобрения върху вещ, получена от него на придобивно основание, което по-късно е било унищожено, развалено или отменено. Според едното становище съдебният или административният акт, с който е постановено унищожаването, развалянето или отменяването, действа с обратна сила и заличава всякакви последици от това придобивно основание, поради което във всички случаи обезщетяването следва да стане на базата на недобросъвестно владение на подобрителя. Според другото становище обратното действие на тези актове не засяга правоотношенията, възникнали от подобряването на вещта, поради което, ако по време на извършването на подобренията подобрителят нито е знаел за предстоящото унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание, нито е бил виновен за това, следва да бъде обезщетен на базата на чл. 72 ЗС.
Пленумът счита за правилно второто становище. Подобряването на една вещ е юридически факт извън съставните елементи на придобивното основание. То не е и престация по последното. Затова и не представлява нещо "дадено" по смисъла на чл. 34 или 88 ЗЗД. Последните текстове регулират правоотношенията, породени от постигнатото съгласие по придобивното основание, като задължават страните да си върнат престираното по сделката (например при продажбата връщането на цената и на вещта).
По тази причина нито по тези текстове, нито по разпоредбите на чл. 81 и сл. ЗЗД, уреждащи последиците от виновното неизпълнение на задълженията, може да се извърши ликвидацията на правоотношенията, породени с подобрител, който не е знаел за недостатъка на сделката и не е бил причина с виновното си поведение за унищожаването, развалянето или отменяването на придобивното основание. Както правоотношенията от евентуалното повреждане или унищожаване на придобитата по такива сделки вещ, така и извършените подобрения при постановено унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание при липса на вина на приобретателя и незнание от страна на последния за порока на придобивното основание остават да бъдат уредени на базата на неоснователното обогатяване. Специално за подобрителя следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 72 ЗС. Наистина последният текст поначало урежда правоотношения за подобрения при сделки, посочени в чл. 70, ал. 1 ЗС. Но и в единия, и в другия случай по време на подобряването подобрителят е имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик. Обратното действие на съдебния или административния акт по унищожаването, развалянето или отменяването на придобивно основание не заличава по правната действителност както протеклата фактическа власт, така и факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя вещ, придобита на валидно законно основание. С чл. 72 ЗС законодателят е счел за справедливо ликвидацията на правоотношенията, породени от подобряването на вещта от добросъвестния владелец със заплащане на по-голямата сума между увеличената стойност и действителните разходи, защото това подобряване се извършва със съзнанието, че вещта е окончателно придобита на законно основание, и се влага повече усърдие за по-добро качество и по-голяма дълготрайност на подобрението. По тази причина, когато такова обезщетяване в чл. 72 ЗС е допуснато при сделка, която никога не е направила подобрителя собственик, а при унищожено, развалено или отменено придобивно основание подобрителят е имал нещо повече, тъй като той е бил и действителен собственик, няма никакво основание същият да бъде обезщетяван като недобросъвестен владелец. Такова разбиране е вложено и от законодателя при допуснатото изменение на чл. 67, ал. 2 ЗС за обезщетяването при отнемане от изпълнителния комитет на общинския народен съвет на учредено в полза на подобрителя право на строеж.
V.
......................................................................*
VI. Вземането на владелеца за извършени подобрения има облигационен характер и по отношение на него са приложими правилата за погасяването му поради изтичане на погасителната давност.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Правоотношенията, които възникват между владелеца, извършил подобренията, и собственика на имота, върху който са извършени, се характеризират с такива особености, които дават основание с оглед общия смисъл на закона и справедливостта да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобрения върху чужд имот не съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнася към един по-късен момент.
По време на извършването на подобренията владелецът се намира във владение на имота. След като завърши подобренията, той продължава да владее имота и да ползва подобренията, като непрекъснато и видимо изразява това си намерение по отношение на всички, включително и по отношение на собственика на имота, който не го владее. След като подобренията бъдат извършени, те увеличават стойността на имота, но практически собственикът не се ползва от тях. От друга страна, собственикът на имота дължи за подобренията плащане, доколкото те съществуват по времепостановяване на решението по спора във връзка с тях. До този момент извършилият подобренията носи риска от погиването или унищожаването. С оглед на изложеното и общия смисъл на закона не може да се приеме, че вземането на владелеца за подобренията, които е извършил върху чужд имот, става изискуемо още в момента на извършването на подобренията, защото в такъв случай той ще има възможност да получи стойността на подобренията, които ще продължи да ползва и които може да намалят стойността си и дори да престанат да съществуват към момента, когато собственикът си възвърне фактическата власт върху имота. Затова следва да се приеме, че вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Казаното се отнася за вземането както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец, извършил подобрения върху чужд имот.
Упражняването на право на задържане от добросъвестния владелец не пречи на течението на погасителната давност.
VII. По Въпроса откога започва погасителната давност за вземанията на подобрения върху съсобствен имот Пленумът на Върховния съд е взел отношение с т. 17, ал. 1 на постановление № 4/64 г., където не са разграничени възможните хипотези, при които може да се извърши подобрение от съсобственик върху съсобствен имот, и за различните правни последици. Затова тази част от постановлението следва да се отмени.
С оглед на изложеното се запазва действието на решение № 85/68 г. ОСГК на Върховния съд, само за разрешенията, които не са обхванати от настоящото постановление.
------------
* Раздел V не се помества, тъй като се отнася до разпоредби от отменените глава втора на ЗСГ и Тарифата за цените на недвижимите имоти.
Моите ....%
Много... разностранни интереси
- Гост.
- Старши потребител
- Мнения: 9438
- Регистриран на: 25 Яну 2013, 17:33
Re: Тълкувателни решения
от hidden » 13 Яну 2011, 00:49
ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 1 ОТ 28.05.1979 Г., ПЛЕНУМ НА ВС
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 278, пор. № 89
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕОСНОВАТЕЛНОТО ОБОГАТЯВАНЕ
Чл. 55 от ЗЗД
Чл. 59 от ЗЗД
Предвид на голямото значение на института на неоснователното обогатяване в системата на българското гражданско право и с оглед на някои неправилни тълкувания в отделни съдебни актове на нормите, които го уреждат, Пленумът намира за необходимо да издаде постановление по някои въпроси, свързани с приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД.
1. При приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД не винаги се прави разграничение на отделните фактически състави. Счита се, че се касае до един-единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно-единствено основание. От текста на закона следва, че в чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав. Необходимо е точно разграничение на различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици (приложение на чл. 55, ал. 2, чл. 59, ал. 2, чл. 114 ЗЗД и т.н.).
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение.
Начална липса на основание е налице също така когато след изпълнението на едно солидарно задължение в неговия пълен размер от едно от солидарно съзадължените лица същото задължение бъде изпълнено и от друг солидарен съдлъжник; при плащане на по-големи от нормираните цени за стоки, услуги или лихви; при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т.н.
Не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание само когато законът не допуска да се иска обратно даденото - чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (*1), чл. 67 ЗИР, чл. 85, ал. 2 НПЗФК, чл. 23 ППЗП и др.
При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. Текстът намира приложение при двустранните договори ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение; при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне и т.н. В този последен случай, ако страната, която има интерес от несбъдването на условието, защото по силата на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД се счита, че условието се е сбъднало.
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. Когато е извършено изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие е отменено по реда на чл. 225, или 231 ГПК, връщането на даденото също се основава на третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, макар че не се осъществява по общия исков ред, а по този на чл. 229, ал. 2 ГПК (*2), във връзка с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 241, ал. 3, изр. 2 ГПК.
Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Текстът намира приложение например в случаите, когато незадължено по закон да дава издръжка лице издържа нуждаещ се вместо законно задължения; когато държател подобри чужд имот; когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание и т.н. В тези случаи обогатяването е налице не само при увеличение на имуществото на едно лице; но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице.
2. Съгласно чл. 55, ал. 2 ЗЗД не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг. Съдилищата прилагат твърде ограничително тази норма, като отдават значение предимно на обективната констатация, че едно лице е получило нещо от друго без основание, а не се отчита, че ако престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. Съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява в случая основание.
При приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД следва да се има предвид, че обществото се развива стремително не само в областта на икономиката. Променят се и се развиват в прогресивна насока и взаимните отношения между хората. В тези отношения се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост. Съдебният акт трябва да помага за възпитание на гражданите в същия дух. Затова, когато се поддържа, че е дадено нещо без основание, необходимо е да се изясни дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да се присъжда обратно.
Тези положения не намират място в случая, когато за едно лице съществува законно задължение да изпълни нещо, а изпълнението се изпълнява от друго незадължено или само съзадължено лице. Така, когато установеното със закон задължение за даване на издръжка бъде изпълнено от лице, което не е задължено да я дава напълно или частично, то има основание да иска от другите законно задължени лица заплащането на даденото.
3. Нееднакво се разрешава от съдилищата въпросът дали правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при фактическите състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД или и към фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
От систематическото място на нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД се вижда, че тя може да се отнесе само към уредените в първата алинея случаи, но не и към чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Освен това логически е невъзможно да е налице изпълнение на нравствен дълг в случаите на отпаднало или неосъществено основание. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг само по себе си е основание на престацията, а при втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е друго, но даденото може да се иска обратно, защото то или е отпаднало, или не е могло да бъде осъществено. Затова следва да се приеме, че въпросът за съзнателното изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на начална липса на основание.
4. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, т.е. дължи се връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. По този въпрос съдебната практика не е противоречива. Неправилно обаче се приема в някои решения, че положението за по-малко дължимата сума е приложимо и в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Законът не съдържа такова изискване, поради което в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД се дължи всичко, което е получено без основание или при отпаднало или неосъществено основание.
Само когато е невъзможно да се върне в натура неоснователно придобитото имущество, дължи се заплащането на стойността му.
5. При исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдилищата правилно изясняват спора с оглед връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. В много решения обаче тази връзка се окачествява като причинна. Това е неправилно. Обогатяването не е следствие на обедняването, и обратно. Както едното, така и другото са последица на друг факт или на други факти. Поради това по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти.
6. В редица решения се констатира, че се иска връщането на даденото въз основа на договор, нищожен поради противоречие със закона или сключен в заобикаляне на закона или при накърнение на правилата на морала, поради което правилно се приема, че подобни искове не могат да се уважават на договорно основание.
Исковете обаче се уважават на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД или на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Необходимо е да се обърне внимание, че е неправилно чрез уважаване на искове за неоснователно обогатяване да се игнорира нарушението или заобикалянето на закона или накърнението на морала. Затова в тези случаи следва да се изясни преди всичко въпросът за приложението на чл. 34, ал. 3 ЗЗД, и когато се установят фактически обстоятелства, даващи основание за присъждане на даденото от страните в полза на държавата, такова присъждане следва да бъде постановено. Само когато нищожният договор не уврежда държавни интереси, не се прилага чл. 34, ал. 3 ЗЗД, и то за страната, която е действала при извинителна причина, т.е. на тази основа искът за връщане на даденото може да бъде уважен на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
7. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД или на тригодишна давност, когато вземането е срещу държавата и държавните организации, или на едногодишна давност, когато се касае до вземания между организации. По този въпрос не съществува различие в съдебната практика.
Противоречиво обаче се разрешава въпросът за приложението на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т.е. за деня, от който вземането по различните хипотези е станало изискуемо и от който започва да тече съответния давностен срок. С оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. От този ден е изискуемо вземането и при общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, защото неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент.
При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед осъществяването на едно бъдещо основание. Затова вземането става изискуемо от деня, в който настъпи невъзможността да се осъществи това основание.
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието.
8. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити. В редица решения се приема, че това положение се отнася не само до иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а до всички искове за неоснователно обогатяване. Необходимо е да се обърне внимание, че субсидиарен характер има само искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не и трите иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Това следва не само от систематическото място на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, но и от граматическото тълкуване на текста на закона. Това следва и от логическата систематика. Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
9. Недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Той е развит в редица текстове на закона. На него се основава правото на сънаследник при условията на чл. 12, ал. 2 ЗН да иска увеличение в имот или в пари на своя дял; правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и 74 ЗС да иска стойността на подобренията; възможността да се иска поправянето на грешка в пресмятането по чл. 28, ал. 2 ЗЗД; правото на единия съпруг по чл. 14, ал. 4, изр. 2 СК да иска в изключителни случаи при прекратяване на имуществената общност поради развод да му се определи по-голям дял в общото имущество и т.н. С оглед на това, че тези фактически състави са изградени на основата на неоснователно обогатяване, неправилно се приема от някои съдилища, че това са искове по чл. 59 ЗЗД. Щом законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД.
10. Във връзка с правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД съществуват неправилни решения в смисъл, че ако при възникване на вземането ищецът е разполагал с иск, с който да може да се защити, но при предявяването му вземането е погасено по давност, той може да предяви иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това е неправилно. Погасяването на правото на иск поради изтичането на преклузивен или давностен срок не е равнозначно на липсата на иск. Напротив, ищецът е имал на разположение определен иск, но е пропуснал да го предяви в един или друг срок. Законът е предоставил правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД само на тези ищци, които въобще не са могли да защитят своето право, а не и на тези, които са могли да сторят това, но са пропуснали да го сторят в установените от закона срокове.
11. Пленумът намира за необходимо да обърне внимание на съдилищата, че правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Посочената възможност на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение.
12. В редица случаи законът постановява, че известно лице носи отговорност по правилата на неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3, чл. 227, ал. 5, чл. 421, ал. 1 ЗЗД. Съществува неяснота по въпроса дали законът в тези и подобни на тях случаи препраща към всички правила на чл. 55 до 59 ЗЗД или само към последния фактически състав. Понеже само съставът на чл. 59 ЗЗД е общ, а останалите хипотези са конкретни, с точно определени от закона предпоставки, следва да се приеме, че в случаите на препращане към правилата на неоснователното обогатяване законът има предвид чл. 59 ЗЗД, а не и другите хипотези на чл. 55-58 ЗЗД.
По тези съображения и въз основа на чл. 58, ал. 1 ЗУС Пленумът на Върховния съд
ПОСТАНОВИ:
1. В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава. Според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание. Според втория подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено. Според третия подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила.
Когато не са налице елементите на някой от тези три фактически състава и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
2. Съзнателно изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, поради което даденото не подлежи на връщане.
Съдилищата изследват във всички случаи дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг и ако констатират това обстоятелство, следва да освобождават получателя от отговорност.
3. Правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
4. Само в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването, а в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД на връщане подлежи изцяло полученото без основание, при неосъществено или отпаднало основание.
5. Необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта.
6. Когато е получено нещо въз основа на договор, признат за нищожен като противен на закона или на правилата на морала или като заобикалящ закона, връщането на даденото може да се иска поради начална липса на основание само когато договорът не уврежда държавни интереси, и то по отношение на страната, действала при извинителна причина. Когато тези условия не са налице, даденото се присъжда на държавата.
7. В случаите на първи фактически състав на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от настъпване на невъзможността да се осъществи основанието, а при третия - от отпадането на основанието.
8. Субсидиарен е само искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не и исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
9. Когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
10. С иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове.
11. Възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили.
12. В случаите, когато за икономическо изравняване законът препраща към правилата на неоснователното обогатяване, се прилага чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
-------------------
(*1) По Кодекса на труда от 1968 г. - чл. 271
(*2) След изменението, обнародвано в ДВ, бр. 55/1987 г. - чл. 229, ал. 3 ГПК
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 278, пор. № 89
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕОСНОВАТЕЛНОТО ОБОГАТЯВАНЕ
Чл. 55 от ЗЗД
Чл. 59 от ЗЗД
Предвид на голямото значение на института на неоснователното обогатяване в системата на българското гражданско право и с оглед на някои неправилни тълкувания в отделни съдебни актове на нормите, които го уреждат, Пленумът намира за необходимо да издаде постановление по някои въпроси, свързани с приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД.
1. При приложението на чл. 55 и 59 ЗЗД не винаги се прави разграничение на отделните фактически състави. Счита се, че се касае до един-единствен иск за неоснователно обогатяване и за едно-единствено основание. От текста на закона следва, че в чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав. Необходимо е точно разграничение на различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици (приложение на чл. 55, ал. 2, чл. 59, ал. 2, чл. 114 ЗЗД и т.н.).
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение.
Начална липса на основание е налице също така когато след изпълнението на едно солидарно задължение в неговия пълен размер от едно от солидарно съзадължените лица същото задължение бъде изпълнено и от друг солидарен съдлъжник; при плащане на по-големи от нормираните цени за стоки, услуги или лихви; при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т.н.
Не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание само когато законът не допуска да се иска обратно даденото - чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (*1), чл. 67 ЗИР, чл. 85, ал. 2 НПЗФК, чл. 23 ППЗП и др.
При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. Текстът намира приложение при двустранните договори ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение; при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне и т.н. В този последен случай, ако страната, която има интерес от несбъдването на условието, защото по силата на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД се счита, че условието се е сбъднало.
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. Когато е извършено изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие е отменено по реда на чл. 225, или 231 ГПК, връщането на даденото също се основава на третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, макар че не се осъществява по общия исков ред, а по този на чл. 229, ал. 2 ГПК (*2), във връзка с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 241, ал. 3, изр. 2 ГПК.
Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Текстът намира приложение например в случаите, когато незадължено по закон да дава издръжка лице издържа нуждаещ се вместо законно задължения; когато държател подобри чужд имот; когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание и т.н. В тези случаи обогатяването е налице не само при увеличение на имуществото на едно лице; но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице.
2. Съгласно чл. 55, ал. 2 ЗЗД не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг. Съдилищата прилагат твърде ограничително тази норма, като отдават значение предимно на обективната констатация, че едно лице е получило нещо от друго без основание, а не се отчита, че ако престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. Съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява в случая основание.
При приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД следва да се има предвид, че обществото се развива стремително не само в областта на икономиката. Променят се и се развиват в прогресивна насока и взаимните отношения между хората. В тези отношения се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост. Съдебният акт трябва да помага за възпитание на гражданите в същия дух. Затова, когато се поддържа, че е дадено нещо без основание, необходимо е да се изясни дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да се присъжда обратно.
Тези положения не намират място в случая, когато за едно лице съществува законно задължение да изпълни нещо, а изпълнението се изпълнява от друго незадължено или само съзадължено лице. Така, когато установеното със закон задължение за даване на издръжка бъде изпълнено от лице, което не е задължено да я дава напълно или частично, то има основание да иска от другите законно задължени лица заплащането на даденото.
3. Нееднакво се разрешава от съдилищата въпросът дали правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при фактическите състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД или и към фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
От систематическото място на нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД се вижда, че тя може да се отнесе само към уредените в първата алинея случаи, но не и към чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Освен това логически е невъзможно да е налице изпълнение на нравствен дълг в случаите на отпаднало или неосъществено основание. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг само по себе си е основание на престацията, а при втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е друго, но даденото може да се иска обратно, защото то или е отпаднало, или не е могло да бъде осъществено. Затова следва да се приеме, че въпросът за съзнателното изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на начална липса на основание.
4. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, т.е. дължи се връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. По този въпрос съдебната практика не е противоречива. Неправилно обаче се приема в някои решения, че положението за по-малко дължимата сума е приложимо и в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Законът не съдържа такова изискване, поради което в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД се дължи всичко, което е получено без основание или при отпаднало или неосъществено основание.
Само когато е невъзможно да се върне в натура неоснователно придобитото имущество, дължи се заплащането на стойността му.
5. При исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдилищата правилно изясняват спора с оглед връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. В много решения обаче тази връзка се окачествява като причинна. Това е неправилно. Обогатяването не е следствие на обедняването, и обратно. Както едното, така и другото са последица на друг факт или на други факти. Поради това по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти.
6. В редица решения се констатира, че се иска връщането на даденото въз основа на договор, нищожен поради противоречие със закона или сключен в заобикаляне на закона или при накърнение на правилата на морала, поради което правилно се приема, че подобни искове не могат да се уважават на договорно основание.
Исковете обаче се уважават на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД или на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Необходимо е да се обърне внимание, че е неправилно чрез уважаване на искове за неоснователно обогатяване да се игнорира нарушението или заобикалянето на закона или накърнението на морала. Затова в тези случаи следва да се изясни преди всичко въпросът за приложението на чл. 34, ал. 3 ЗЗД, и когато се установят фактически обстоятелства, даващи основание за присъждане на даденото от страните в полза на държавата, такова присъждане следва да бъде постановено. Само когато нищожният договор не уврежда държавни интереси, не се прилага чл. 34, ал. 3 ЗЗД, и то за страната, която е действала при извинителна причина, т.е. на тази основа искът за връщане на даденото може да бъде уважен на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
7. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД или на тригодишна давност, когато вземането е срещу държавата и държавните организации, или на едногодишна давност, когато се касае до вземания между организации. По този въпрос не съществува различие в съдебната практика.
Противоречиво обаче се разрешава въпросът за приложението на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т.е. за деня, от който вземането по различните хипотези е станало изискуемо и от който започва да тече съответния давностен срок. С оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. От този ден е изискуемо вземането и при общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, защото неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент.
При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед осъществяването на едно бъдещо основание. Затова вземането става изискуемо от деня, в който настъпи невъзможността да се осъществи това основание.
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието.
8. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити. В редица решения се приема, че това положение се отнася не само до иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а до всички искове за неоснователно обогатяване. Необходимо е да се обърне внимание, че субсидиарен характер има само искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не и трите иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Това следва не само от систематическото място на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, но и от граматическото тълкуване на текста на закона. Това следва и от логическата систематика. Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
9. Недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Той е развит в редица текстове на закона. На него се основава правото на сънаследник при условията на чл. 12, ал. 2 ЗН да иска увеличение в имот или в пари на своя дял; правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и 74 ЗС да иска стойността на подобренията; възможността да се иска поправянето на грешка в пресмятането по чл. 28, ал. 2 ЗЗД; правото на единия съпруг по чл. 14, ал. 4, изр. 2 СК да иска в изключителни случаи при прекратяване на имуществената общност поради развод да му се определи по-голям дял в общото имущество и т.н. С оглед на това, че тези фактически състави са изградени на основата на неоснователно обогатяване, неправилно се приема от някои съдилища, че това са искове по чл. 59 ЗЗД. Щом законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД.
10. Във връзка с правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД съществуват неправилни решения в смисъл, че ако при възникване на вземането ищецът е разполагал с иск, с който да може да се защити, но при предявяването му вземането е погасено по давност, той може да предяви иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това е неправилно. Погасяването на правото на иск поради изтичането на преклузивен или давностен срок не е равнозначно на липсата на иск. Напротив, ищецът е имал на разположение определен иск, но е пропуснал да го предяви в един или друг срок. Законът е предоставил правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД само на тези ищци, които въобще не са могли да защитят своето право, а не и на тези, които са могли да сторят това, но са пропуснали да го сторят в установените от закона срокове.
11. Пленумът намира за необходимо да обърне внимание на съдилищата, че правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Възможността на ищеца да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването. Посочената възможност на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се е освободил от своето задължение.
12. В редица случаи законът постановява, че известно лице носи отговорност по правилата на неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3, чл. 227, ал. 5, чл. 421, ал. 1 ЗЗД. Съществува неяснота по въпроса дали законът в тези и подобни на тях случаи препраща към всички правила на чл. 55 до 59 ЗЗД или само към последния фактически състав. Понеже само съставът на чл. 59 ЗЗД е общ, а останалите хипотези са конкретни, с точно определени от закона предпоставки, следва да се приеме, че в случаите на препращане към правилата на неоснователното обогатяване законът има предвид чл. 59 ЗЗД, а не и другите хипотези на чл. 55-58 ЗЗД.
По тези съображения и въз основа на чл. 58, ал. 1 ЗУС Пленумът на Върховния съд
ПОСТАНОВИ:
1. В чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава. Според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание. Според втория подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено. Според третия подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила.
Когато не са налице елементите на някой от тези три фактически състава и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
2. Съзнателно изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, поради което даденото не подлежи на връщане.
Съдилищата изследват във всички случаи дали не е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг и ако констатират това обстоятелство, следва да освобождават получателя от отговорност.
3. Правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
4. Само в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването, а в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД на връщане подлежи изцяло полученото без основание, при неосъществено или отпаднало основание.
5. Необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта.
6. Когато е получено нещо въз основа на договор, признат за нищожен като противен на закона или на правилата на морала или като заобикалящ закона, връщането на даденото може да се иска поради начална липса на основание само когато договорът не уврежда държавни интереси, и то по отношение на страната, действала при извинителна причина. Когато тези условия не са налице, даденото се присъжда на държавата.
7. В случаите на първи фактически състав на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от настъпване на невъзможността да се осъществи основанието, а при третия - от отпадането на основанието.
8. Субсидиарен е само искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не и исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
9. Когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
10. С иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове.
11. Възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили.
12. В случаите, когато за икономическо изравняване законът препраща към правилата на неоснователното обогатяване, се прилага чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
-------------------
(*1) По Кодекса на труда от 1968 г. - чл. 271
(*2) След изменението, обнародвано в ДВ, бр. 55/1987 г. - чл. 229, ал. 3 ГПК
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 55 ОТ 03.04.1967 Г. ПО ГР. Д. № 23/1967 Г., ОСГК НА ВС
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 291, пор. № 95
ЗА ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ. 117, АЛ. 2 ОТ ЗАКОНА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ И СРОКА НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ НА ИСКА ЗА ПОДОБРЕНИЯ ПРИ ПРИЗНАТО ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ НА ПОДОБРЕНАТА ВЕЩ
Чл. 117, ал. 2 ЗЗД
Министърът на правосъдието е сезирал на основание чл. 212 ГПК Върховния съд, ОСГК, да издаде тълкувателно решение по въпроса, когато вземането за извършени подобрения е присъдено с влязло в сила решение и е обезпечено с право на задържане, дали тече погасителната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
За да се произнесе, Върховният съд, ОСГК, взе пред вид: влязлото в сила съдебно решение, с което е признато в полза на добросъвестния владелец на чужда вещ право на задържане на вещта до заплащане на подобренията и на необходимите разноски за запазването й, има двойно действие. То, от една страна, обезпечава чрез правото на задържане вземането за подобренията и необходимите разноски, а от друга, съставлява изпълнително основание за събиране на същите суми. Правото на задържане на вещта ще съществува дотогава, докато собственикът заплати дължимите суми, за които е допуснато правото на задържане. Същото има акцесорен характер и ще престане тогава, когато бъде погасено самото вземане или правото на иск за същото. Щом като вземането е присъдено с влязло в сила решение, за събирането му съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД ще започне да тече петгодишната погасителна давност и ако в този срок не бъдат предприети действия за прекъсване на давността, правото на иск за вземането ще бъде погасено, а заедно с него и правото на задържане. Упражняването на правото на задържане не е пречка, за да тече погасителната давност или да бъде тя прекъсната. Основанията, поради които давността не тече или се прекъсва, са изчерпателно показани в чл. 115 и 116 ЗЗД и между тях не е предвидено като такова основание правото на задържане. Разпоредбите на чл. 115 и 116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността са ограничителни и затова те следва да бъдат прилагани ограничително. Не може поради тази причина да се включи в основанията за спиране или прекъсване на давността и правото на задържане. И при признато такова право в полза на добросъвестния подобрител на чужда вещ за събиране на присъдените подобрения или на направените необходими разноски за запазване на вещта ще тече предвидената в чл. 17, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, като след изтичането й ще бъде погасено и самото право на задържане.
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 291, пор. № 95
ЗА ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ. 117, АЛ. 2 ОТ ЗАКОНА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ И СРОКА НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ НА ИСКА ЗА ПОДОБРЕНИЯ ПРИ ПРИЗНАТО ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ НА ПОДОБРЕНАТА ВЕЩ
Чл. 117, ал. 2 ЗЗД
Министърът на правосъдието е сезирал на основание чл. 212 ГПК Върховния съд, ОСГК, да издаде тълкувателно решение по въпроса, когато вземането за извършени подобрения е присъдено с влязло в сила решение и е обезпечено с право на задържане, дали тече погасителната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
За да се произнесе, Върховният съд, ОСГК, взе пред вид: влязлото в сила съдебно решение, с което е признато в полза на добросъвестния владелец на чужда вещ право на задържане на вещта до заплащане на подобренията и на необходимите разноски за запазването й, има двойно действие. То, от една страна, обезпечава чрез правото на задържане вземането за подобренията и необходимите разноски, а от друга, съставлява изпълнително основание за събиране на същите суми. Правото на задържане на вещта ще съществува дотогава, докато собственикът заплати дължимите суми, за които е допуснато правото на задържане. Същото има акцесорен характер и ще престане тогава, когато бъде погасено самото вземане или правото на иск за същото. Щом като вземането е присъдено с влязло в сила решение, за събирането му съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД ще започне да тече петгодишната погасителна давност и ако в този срок не бъдат предприети действия за прекъсване на давността, правото на иск за вземането ще бъде погасено, а заедно с него и правото на задържане. Упражняването на правото на задържане не е пречка, за да тече погасителната давност или да бъде тя прекъсната. Основанията, поради които давността не тече или се прекъсва, са изчерпателно показани в чл. 115 и 116 ЗЗД и между тях не е предвидено като такова основание правото на задържане. Разпоредбите на чл. 115 и 116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността са ограничителни и затова те следва да бъдат прилагани ограничително. Не може поради тази причина да се включи в основанията за спиране или прекъсване на давността и правото на задържане. И при признато такова право в полза на добросъвестния подобрител на чужда вещ за събиране на присъдените подобрения или на направените необходими разноски за запазване на вещта ще тече предвидената в чл. 17, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, като след изтичането й ще бъде погасено и самото право на задържане.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 119 ОТ 03.12.1962 Г., ОСГК НА ВС
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 417, пор. № 130
1. ВЗЕМАНЕТО НА НАСЛЕДНИКА, ПРОИЗХОДЯЩО ОТ ДОХОДИ, КОИТО ДРУГ НАСЛЕДНИК Е СЪБРАЛ ОТ НАСЛЕДСТВЕНОТО ИМУЩЕСТВО, СЕ ПОГАСЯВА ПО ДАВНОСТ.
2. АКО В ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА ДЕЛБА НА НАСЛЕДСТВО НАРЕД С ВСИЧКИ НАСЛЕДНИЦИ УЧАСТВА И ТРЕТО ЛИЦЕ, ТО ВЛЯЗЛОТО В СИЛА РЕШЕНИЕ ИЛИ АКО СА ПОСТАНОВЕНИ ПОВЕЧЕ РЕШЕНИЯ, ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕГЛЕД ПО РЕДА НА НАДЗОРА ИЛИ ОТМЯНА НА ВЛЕЗЛИТЕ В СИЛА РЕШЕНИЯ
Чл. 286 ГПК
Чл. 288 ГПК
Чл. 289 ГПК
Чл. 34, ал. 3 ЗС
Чл. 86 ЗС
Чл. 110 ЗЗД
Министърът на правосъдието въз основа на чл. 17 ЗУС е сезирал Върховния съд да издаде тълкувателно решение по следните въпроси, които на практика се решават нееднакво от съдилищата:
1. Погасява ли се по давност вземането на наследника, произходящо от доходи, които друг наследник е събрал от наследственото имущество.
2. Ако трето лице, което не е наследник, участва в делбата наред с наследниците, то какъв е правният ефект от делбата - дали тя е действителна по отношение на наследниците и унищожаема спрямо третото лице, или е унищожаема за всички участници, или най-сетне е унищожаема изцяло.
Върховният съд, ОСГК, за да се произнесе по поставените въпроси, взе предвид:
1. При делбата на наследство всеки от сънаследниците е длъжен съгласно чл. 70 ЗН да привнесе в наследство това, което дължи на наследодателя, както и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със собствеността между тях. Докато дължимото към наследодателя следва да се привнесе и се включи в наследствената маса, то дължимото между сънаследниците във връзка със собствеността има по-друг характер. Касае се до задължения на сънаследника към останалите сънаследници за доходи, които първият е събрал от сънаследствени имоти. В такъв случай всеки сънаследник е собственик на съответна част от доходите, отговаряща на дела му от наследството, и може да търси тази част от доходите и преди да е предявен иск за делба, респективно извън делбеното производство. Поради това следва да се приеме, че такива отношения между наследниците за търсене на част от доходите от наследството, събрани от друг сънаследник, са облигационни задължения между наследниците. Ето защо за уреждането им остават да важат общите правила, уреждащи облигационните отношения. Следователно за уреждането на тези отношения остават да важат и правилата за погасителната давност - течение, прекъсване, спиране.
Че погасителната давност остава да се прилага и при вземането от доходите, които сънаследникът е събрал от наследствени имоти, следва и от обстоятелството, че поначало погасителната давност се прилага за всички права и задължения освен в случаите за които това изрично е посочено в закона. Така например не се погасява правото на собственост върху вещ, която е държавна собственост - чл. 86 ЗС, както и вземанията на държавата за данъци, такси и др. - съгласно Указа за спиране на давността за вземанията на държавата и банките срещу физически лица. Не се погасява по давност и искът за делба съгласно чл. 34, ал. 3 ЗС. Но, както вече се поясни, вземането на наследника, произходящо от доходи, които друг сънаследник е събрал от наследственото имущество, може да се разгледа и в отделно производство и не е неразривно свързано с иска за делба. Затова разпоредбата на чл. 34, ал. 3 ЗС не се отнася и до това вземане. Тази разпоредба е изключение от общото правило и затова следва да се прилага ограничено.
2. Ако в производството на делбата наред с всички наследници участва и трето лице, то решението, а когато са постановени последователно, и решения по чл. 286, 288 и 289 ГПК са постановени в противоречие на закона - чл. 282 ГПК.
Допуснато е в производството по делбата, респективно в делбата, да участва лице, което няма качеството на наследник, и без да има право на друго основание, да участва в делбата. Щом влязлото в сила решение е постановено в противоречие на закона, то отстраняването на такъв дефект в решението следва да стане по реда на чл. 231 и сл., респективно чл. 225 и сл. ГПК.
В случая не може да се говори за нищожност или унищожаемост на решението и неговата цялост или само относно дела на третото лице, тъй като за нищожност или унищожаемост става дума при сделките, а не и при решението на съда. Съдебните решения могат да бъдат постановени при допуснати нарушения, посочени в чл. 207 ГПК, в какъвто случай като съдържащи дефект, щом са влезли в сила, могат да се атакуват само по реда на чл. 231 и сл., респективно чл. 225 и сл. ГПК. Това са извънредните способи за отменяване на влязлото в сила решение, допустими от ГПК. В каква част ще се отмени решението - дали само по отношение на третото лице, или изцяло, е въпрос, на който следва да се отговори за всеки отделен случай съобразно нарушението, което съдът е допуснал при постановяване на такова порочно решение.
Друго би било разрешението при доброволната делба, която по същество е договор. В този случай следва да се приложат поначало правилата за атакуване на договорите - двустранните сделки.
Въз основа на изложеното Върховният съд, ОСГК,
РЕШИ:
1. Вземането на наследника, произходящо от доходи, които друг наследник е събрал от наследственото имущество, се погасява по давност.
2. Ако в производството за делба на наследство наред с всички наследници участва и трето лице, то влязлото в сила решение или ако са постановени повече решения, подлежат на преглед по реда на надзора или отмяна на влезлите в сила решения.
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 417, пор. № 130
1. ВЗЕМАНЕТО НА НАСЛЕДНИКА, ПРОИЗХОДЯЩО ОТ ДОХОДИ, КОИТО ДРУГ НАСЛЕДНИК Е СЪБРАЛ ОТ НАСЛЕДСТВЕНОТО ИМУЩЕСТВО, СЕ ПОГАСЯВА ПО ДАВНОСТ.
2. АКО В ПРОИЗВОДСТВОТО ЗА ДЕЛБА НА НАСЛЕДСТВО НАРЕД С ВСИЧКИ НАСЛЕДНИЦИ УЧАСТВА И ТРЕТО ЛИЦЕ, ТО ВЛЯЗЛОТО В СИЛА РЕШЕНИЕ ИЛИ АКО СА ПОСТАНОВЕНИ ПОВЕЧЕ РЕШЕНИЯ, ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕГЛЕД ПО РЕДА НА НАДЗОРА ИЛИ ОТМЯНА НА ВЛЕЗЛИТЕ В СИЛА РЕШЕНИЯ
Чл. 286 ГПК
Чл. 288 ГПК
Чл. 289 ГПК
Чл. 34, ал. 3 ЗС
Чл. 86 ЗС
Чл. 110 ЗЗД
Министърът на правосъдието въз основа на чл. 17 ЗУС е сезирал Върховния съд да издаде тълкувателно решение по следните въпроси, които на практика се решават нееднакво от съдилищата:
1. Погасява ли се по давност вземането на наследника, произходящо от доходи, които друг наследник е събрал от наследственото имущество.
2. Ако трето лице, което не е наследник, участва в делбата наред с наследниците, то какъв е правният ефект от делбата - дали тя е действителна по отношение на наследниците и унищожаема спрямо третото лице, или е унищожаема за всички участници, или най-сетне е унищожаема изцяло.
Върховният съд, ОСГК, за да се произнесе по поставените въпроси, взе предвид:
1. При делбата на наследство всеки от сънаследниците е длъжен съгласно чл. 70 ЗН да привнесе в наследство това, което дължи на наследодателя, както и това, което дължи на другите сънаследници във връзка със собствеността между тях. Докато дължимото към наследодателя следва да се привнесе и се включи в наследствената маса, то дължимото между сънаследниците във връзка със собствеността има по-друг характер. Касае се до задължения на сънаследника към останалите сънаследници за доходи, които първият е събрал от сънаследствени имоти. В такъв случай всеки сънаследник е собственик на съответна част от доходите, отговаряща на дела му от наследството, и може да търси тази част от доходите и преди да е предявен иск за делба, респективно извън делбеното производство. Поради това следва да се приеме, че такива отношения между наследниците за търсене на част от доходите от наследството, събрани от друг сънаследник, са облигационни задължения между наследниците. Ето защо за уреждането им остават да важат общите правила, уреждащи облигационните отношения. Следователно за уреждането на тези отношения остават да важат и правилата за погасителната давност - течение, прекъсване, спиране.
Че погасителната давност остава да се прилага и при вземането от доходите, които сънаследникът е събрал от наследствени имоти, следва и от обстоятелството, че поначало погасителната давност се прилага за всички права и задължения освен в случаите за които това изрично е посочено в закона. Така например не се погасява правото на собственост върху вещ, която е държавна собственост - чл. 86 ЗС, както и вземанията на държавата за данъци, такси и др. - съгласно Указа за спиране на давността за вземанията на държавата и банките срещу физически лица. Не се погасява по давност и искът за делба съгласно чл. 34, ал. 3 ЗС. Но, както вече се поясни, вземането на наследника, произходящо от доходи, които друг сънаследник е събрал от наследственото имущество, може да се разгледа и в отделно производство и не е неразривно свързано с иска за делба. Затова разпоредбата на чл. 34, ал. 3 ЗС не се отнася и до това вземане. Тази разпоредба е изключение от общото правило и затова следва да се прилага ограничено.
2. Ако в производството на делбата наред с всички наследници участва и трето лице, то решението, а когато са постановени последователно, и решения по чл. 286, 288 и 289 ГПК са постановени в противоречие на закона - чл. 282 ГПК.
Допуснато е в производството по делбата, респективно в делбата, да участва лице, което няма качеството на наследник, и без да има право на друго основание, да участва в делбата. Щом влязлото в сила решение е постановено в противоречие на закона, то отстраняването на такъв дефект в решението следва да стане по реда на чл. 231 и сл., респективно чл. 225 и сл. ГПК.
В случая не може да се говори за нищожност или унищожаемост на решението и неговата цялост или само относно дела на третото лице, тъй като за нищожност или унищожаемост става дума при сделките, а не и при решението на съда. Съдебните решения могат да бъдат постановени при допуснати нарушения, посочени в чл. 207 ГПК, в какъвто случай като съдържащи дефект, щом са влезли в сила, могат да се атакуват само по реда на чл. 231 и сл., респективно чл. 225 и сл. ГПК. Това са извънредните способи за отменяване на влязлото в сила решение, допустими от ГПК. В каква част ще се отмени решението - дали само по отношение на третото лице, или изцяло, е въпрос, на който следва да се отговори за всеки отделен случай съобразно нарушението, което съдът е допуснал при постановяване на такова порочно решение.
Друго би било разрешението при доброволната делба, която по същество е договор. В този случай следва да се приложат поначало правилата за атакуване на договорите - двустранните сделки.
Въз основа на изложеното Върховният съд, ОСГК,
РЕШИ:
1. Вземането на наследника, произходящо от доходи, които друг наследник е събрал от наследственото имущество, се погасява по давност.
2. Ако в производството за делба на наследство наред с всички наследници участва и трето лице, то влязлото в сила решение или ако са постановени повече решения, подлежат на преглед по реда на надзора или отмяна на влезлите в сила решения.
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 05.04.2006 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 5/2005 Г., ОСГК И ОСТК НА ВКС
Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 9 от 2005 г.
Докладчик председател на отделение Добрила Василева
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 87 и чл. 90, ал. 1, т. 3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии да постанови тълкувателно решение по някои спорни въпроси на погасителната давност:
1. Предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност относно цялото вземане?
2. Висящият наказателен процес, в който не е бил предявен иск за обезщетение на вреди от престъплението, предмет на обвинението, спира ли теченето на погасителната давност за вземането на такова обезщетение:
а) ако процесът е приключил с прекратяване в досъдебната фаза, респективно след връщане на делото от съда за доразследване на органите на предварителното производство?
б) ако процесът е приключил с влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд?
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. По първия от повдигнатите въпроси след проведеното гласуване не се постигна необходимото мнозинство по чл. 87 ЗСВ за вземане на решение, поради което предложението следва да се отклони.
2. В съдебната практика има случаи, при които пострадалият от престъпление, за което е образувано наказателно производство, изчаква то да достигне до определена фаза на развитие и установеност на деянието и дееца и тогава да предяви граждански иск за обезщетение на вредите. Когато предварителното производство е продължило по-дълъг период от време, е възможно гражданският иск да се предяви след изтичане на петгодишния срок от увреждането, при което би могло да се възрази, че вземането е погасено по давност. За такива случаи в съдебната практика съществуват две противоречиви становища, което налага настоящото тълкувателно решение.
Според първото становище вземането на пострадалия за обезщетение на вредите възниква от момента на увреждането и откриването на дееца, но докато трае наказателното, включително и досъдебното производство, давност за това вземане не тече. Това становище се обосновава с връзката между гражданския и наказателния процес, когато деликтът е и престъпление, тъй като поначало установяването на престъплението се извършва по реда на НПК. Затова се приема, че произнасянето по въпроса за обезщетението трябва да изчака приключването на наказателното производство, като през този период давност не тече. Поради единството на наказателния процес, включващ съдебно и досъдебно производство, се приема, че спирането настъпва от момента на образуване на предварителното производство.
Според второто становище, независимо от това как се е развило наказателното производство, гражданският иск трябва да се предяви в петгодишния давностен срок, а образуването на досъдебно или съдебно производство по НПК не спира теченето на този срок.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.
Въпросите за това кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране или прекъсване на давностния срок са подробно изяснени в досегашната практика на Върховния съд. Не е имало съмнение с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, че вземането възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок.
За разкриване на престъплението може да се образува наказателно производство. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД висящият съдебен процес е основание за спиране на погасителната давност и бездействието на кредитора в този период от време не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност. Изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителна давност. Наказателният процес относно престъпление, с което е осъществен и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди, което произтича от деликта. Съгласно чл. 1 от действащия Наказателно-процесуален кодекс - ДВ, бр. 89/1975 г., отм. бр. 86/2005 г. и чл. 1 от новия НПК - ДВ, бр. 86/2005 г., в сила от 29.04.2006 г., целта на наказателното производство е да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона. Най-общо страни в наказателния процес са разследващите органи, прокурорът, съдът и лицето, извършило престъплението. Пострадалият не е страна в наказателното производство. Той придобива това качество, ако предяви граждански иск или встъпи като частен обвинител. Следователно наказателният процес не е съдебен процес относно неговото вземане за обезщетение. Обстоятелството, че престъплението съставлява и деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и е основание за гражданска отговорност, не е определящо за развитието на наказателния процес. Увреждащото деяние е преди всичко деликт, а само в някои случаи може да се окаже, че осъществява и определен престъпен състав. Затова за правата на пострадалия са меродавни преди всичко разпоредбите на гражданските закони, а само ако встъпи в наказателния процес като граждански ищец - и разпоредбите на НПК. По тези съображения следва да се приеме, че за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние.
Аргумент в подкрепа на това становище е и обстоятелството, че пострадалият не е лишен от защита, въпреки че новият НПК не позволява предявяване на граждански иск в досъдебното производство, тъй като остава възможността за предявяване на иска по общия ред. Облекчените условия, при които се разглежда гражданския иск в наказателния процес поради спестяване на държавни такси и използване на събрания доказателствен материал, са съображения от практическо естество и заради тях не може да се разширява понятието за съдебен процес относно вземането, което се има предвид от нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж", ГПК.
Ако давностният срок изтича, докато наказателното производство все още се намира в досъдебната фаза, тъй като новият НПК не допуска предявяване на граждански иск на този етап от процеса - чл. 84 НПК, пострадалият трябва да предяви иска пред гражданския съд по реда на ГПК. От предявяване на исковата молба ще спре да тече погасителна давност за вземането. До приключване на наказателното производство гражданското дело следва да се спре съгласно чл. 182, б. "д", ГПК. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, като се запазва ефекта от спиране на давността. Ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд съгласно чл. 413 НПК - ДВ, бр. 86/2005 г. и чл. 222 ГПК са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта.
Ако пострадалият предяви граждански иск в наказателното производство, ще е налице съдебен процес относно вземането му и това обстоятелство, а не висящото наказателно дело, е основание за спиране на погасителната давност.
Ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент. Въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия. Допустими са всички доказателствени средства по ГПК.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд
РЕШИ:
1. Отклонява т. 1 от предложението на Председателя на Върховния касационен съд за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност за цялото вземане.
2. Ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност.
Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 9 от 2005 г.
Докладчик председател на отделение Добрила Василева
Председателят на Върховния касационен съд на основание чл. 87 и чл. 90, ал. 1, т. 3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии да постанови тълкувателно решение по някои спорни въпроси на погасителната давност:
1. Предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност относно цялото вземане?
2. Висящият наказателен процес, в който не е бил предявен иск за обезщетение на вреди от престъплението, предмет на обвинението, спира ли теченето на погасителната давност за вземането на такова обезщетение:
а) ако процесът е приключил с прекратяване в досъдебната фаза, респективно след връщане на делото от съда за доразследване на органите на предварителното производство?
б) ако процесът е приключил с влязла в сила осъдителна присъда на наказателния съд?
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. По първия от повдигнатите въпроси след проведеното гласуване не се постигна необходимото мнозинство по чл. 87 ЗСВ за вземане на решение, поради което предложението следва да се отклони.
2. В съдебната практика има случаи, при които пострадалият от престъпление, за което е образувано наказателно производство, изчаква то да достигне до определена фаза на развитие и установеност на деянието и дееца и тогава да предяви граждански иск за обезщетение на вредите. Когато предварителното производство е продължило по-дълъг период от време, е възможно гражданският иск да се предяви след изтичане на петгодишния срок от увреждането, при което би могло да се възрази, че вземането е погасено по давност. За такива случаи в съдебната практика съществуват две противоречиви становища, което налага настоящото тълкувателно решение.
Според първото становище вземането на пострадалия за обезщетение на вредите възниква от момента на увреждането и откриването на дееца, но докато трае наказателното, включително и досъдебното производство, давност за това вземане не тече. Това становище се обосновава с връзката между гражданския и наказателния процес, когато деликтът е и престъпление, тъй като поначало установяването на престъплението се извършва по реда на НПК. Затова се приема, че произнасянето по въпроса за обезщетението трябва да изчака приключването на наказателното производство, като през този период давност не тече. Поради единството на наказателния процес, включващ съдебно и досъдебно производство, се приема, че спирането настъпва от момента на образуване на предварителното производство.
Според второто становище, независимо от това как се е развило наказателното производство, гражданският иск трябва да се предяви в петгодишния давностен срок, а образуването на досъдебно или съдебно производство по НПК не спира теченето на този срок.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.
Въпросите за това кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране или прекъсване на давностния срок са подробно изяснени в досегашната практика на Върховния съд. Не е имало съмнение с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, че вземането възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок.
За разкриване на престъплението може да се образува наказателно производство. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД висящият съдебен процес е основание за спиране на погасителната давност и бездействието на кредитора в този период от време не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност. Изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителна давност. Наказателният процес относно престъпление, с което е осъществен и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди, което произтича от деликта. Съгласно чл. 1 от действащия Наказателно-процесуален кодекс - ДВ, бр. 89/1975 г., отм. бр. 86/2005 г. и чл. 1 от новия НПК - ДВ, бр. 86/2005 г., в сила от 29.04.2006 г., целта на наказателното производство е да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона. Най-общо страни в наказателния процес са разследващите органи, прокурорът, съдът и лицето, извършило престъплението. Пострадалият не е страна в наказателното производство. Той придобива това качество, ако предяви граждански иск или встъпи като частен обвинител. Следователно наказателният процес не е съдебен процес относно неговото вземане за обезщетение. Обстоятелството, че престъплението съставлява и деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и е основание за гражданска отговорност, не е определящо за развитието на наказателния процес. Увреждащото деяние е преди всичко деликт, а само в някои случаи може да се окаже, че осъществява и определен престъпен състав. Затова за правата на пострадалия са меродавни преди всичко разпоредбите на гражданските закони, а само ако встъпи в наказателния процес като граждански ищец - и разпоредбите на НПК. По тези съображения следва да се приеме, че за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние.
Аргумент в подкрепа на това становище е и обстоятелството, че пострадалият не е лишен от защита, въпреки че новият НПК не позволява предявяване на граждански иск в досъдебното производство, тъй като остава възможността за предявяване на иска по общия ред. Облекчените условия, при които се разглежда гражданския иск в наказателния процес поради спестяване на държавни такси и използване на събрания доказателствен материал, са съображения от практическо естество и заради тях не може да се разширява понятието за съдебен процес относно вземането, което се има предвид от нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж", ГПК.
Ако давностният срок изтича, докато наказателното производство все още се намира в досъдебната фаза, тъй като новият НПК не допуска предявяване на граждански иск на този етап от процеса - чл. 84 НПК, пострадалият трябва да предяви иска пред гражданския съд по реда на ГПК. От предявяване на исковата молба ще спре да тече погасителна давност за вземането. До приключване на наказателното производство гражданското дело следва да се спре съгласно чл. 182, б. "д", ГПК. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, като се запазва ефекта от спиране на давността. Ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд съгласно чл. 413 НПК - ДВ, бр. 86/2005 г. и чл. 222 ГПК са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта.
Ако пострадалият предяви граждански иск в наказателното производство, ще е налице съдебен процес относно вземането му и това обстоятелство, а не висящото наказателно дело, е основание за спиране на погасителната давност.
Ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент. Въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия. Допустими са всички доказателствени средства по ГПК.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд
РЕШИ:
1. Отклонява т. 1 от предложението на Председателя на Върховния касационен съд за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност за цялото вземане.
2. Ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност.
Това е просто форум. Приемете горенаписаното като лично мнение, което не обвързва никого.
-
hidden - Активен потребител
- Мнения: 1238
- Регистриран на: 02 Юли 2009, 23:08
Re: Тълкувателни решения
от wampiro » 11 Яну 2017, 18:22
Здравейте и от мен.
Интересува ме някой дали може и желае да ми помогне.Търся Постановление № 3 от 27.09.1979г. по НД №6/1979г. на Пленума на ВС.
Благодарен съм на всеки , предварително!
Интересува ме някой дали може и желае да ми помогне.Търся Постановление № 3 от 27.09.1979г. по НД №6/1979г. на Пленума на ВС.
Благодарен съм на всеки , предварително!
-
wampiro - Младши потребител
- Мнения: 26
- Регистриран на: 05 Апр 2006, 15:15
Re: Тълкувателни решения
от consultant » 13 Яну 2017, 14:22
wampiro написа:Здравейте и от мен.
Интересува ме някой дали може и желае да ми помогне.Търся Постановление № 3 от 27.09.1979г. по НД №6/1979г. на Пленума на ВС.
Благодарен съм на всеки , предварително!
Постановление № 3 от 27.IX.1979 г., Пленум на ВС, докладчик член-съдията Венцислав Очков
По някои въпроси на съдебната практика относно признаците и различията на видовете телесни повреди по Наказателния кодекс.
Постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по наказателни дела - 1953 - 1990 г., СЮБ, 1992 г., стр. 170
чл. 128 - 130 НК
Относно тежките телесни повреди 1. Съзнанието на личността е разстроено, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригоден поради дълбоко нарушаване на неговите интелектуални или волеви възможности. Разстройството на съзнанието трябва да бъде продължително. Такова е разстройството, когато то обхваща един дълъг период, изключващ временните и трайни болестни състояния. Продължителността на психическото разстройство може да бъде и за неопределено дълго време, но за съставомерността на престъплението не е необходимо да е завинаги. 2. Слепота е налице, когато увреденият престане да възприема и да разпознава заобикалящата го среда с едното или двете очи от най-близко разстояние, без да е необходима абсолютна невъзможност за възприемане на светлинни дразнения. Състоянието на слепота с едното или с двете очи трябва да е постоянно. Това изискване е налице, когато загубата на зрителната функция е от такъв характер, че тя не може да се възстанови. Подобренията, които настъпват във времето или в резултат на лечението, не се вземат предвид при квалификацията на деянието. 3. Под глухота следва да се разбира загубата на слуховата способност на увреденото лице. Тя е налице, когато увреденият не е в състояние да възприеме от съвсем близко разстояние обикновени звукови сигнали и говор. Цялостната загуба на слуха на едното ухо не е тежка телесна повреда. Глухотата трябва да е постоянна. Това означава, че повредата на слуховата функция трябва да е непоправима за цял живот. 4. Под загуба на речта се разбира лишаването на увредения от възможността да изразява мислите си чрез членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с другите хора. Разстройството на речта трябва да бъде постоянно, а то е такова, когато е непоправимо. 5. Обезобразяването представлява такова съществено изменение на човешкия образ, което обективно го загрозява. Законът има предвид обезобразяването само на главата, където се намират сетивните органи. Тежка телесна повреда по този състав е налице при кумулативно причиняване на обезобразяване и разстройство на речта или сетивен орган. Разстройството на речта се изразява в такива повреди, които засягат функцията на говора, без да е необходимо да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява своите мисли чрез говор. Разстройството на сетивен орган е налице, когато се увреди частично или цялостно функцията на зрението, слуха, обонянието или мириса. Разстройството на речта или на сетивен орган като непосредствена последица на обезобразяването трябва да бъде завинаги. Под термина "завинаги" следва да се разбира, че както обезобразяването, така и разстройството на речта или на сетивен орган едновременно трябва да имат продължителност за целия живот на увредения. 6. Под загуба на крак или ръка следва да се разбира цялостното отнемане на тези части от тялото в резултат на увреждането. Осакатяването на крак или ръка е такова увреждане, при което, макар и тези крайници да не са отделени от тялото, тяхната функция е загубена в най-съществената им част. Ръката е осакатена, когато последва загуба от китката надолу, отнети са всички пръсти, пълна загуба на четири или на два пръста, ако в последния случай са отнети палецът и показалецът. Кракът е осакатен, когато петата или стъпалото са отнети и в резултат на това е загубена най-съществената част от неговата функция, както и когато неподвижността му последва от парализа. 7. Общото разстройство на здравето е такова увреждане, което обхваща болестни заболявания с голяма продължителност, без да е необходимо да засегне всички части на организма. За съставомерността на деянието не е необходимо състоянието на опасност за живота на увредения да бъде налице всеки момент. Достатъчно е тя да бъде налична и реална. Относно средните телесни повреди 8. Всяко ограничаване на зрителната или слуховата способност представлява отслабване на зрението или слуха по смисъла на закона. Отслабването на зрението или слуха трябва да бъде трайна последица от увреждането. Под "трайно отслабване" се разбира причиняване на затруднения или ограничавания на зрението и слуха през един сравнително по-дълъг период, не по-малко от около тридесет дни, без да се изключва той да продължи неопределено време. 9. Трайното затрудняване на речта се осъществява чрез засягане на такива органи или функции, в резултат на което увреденият загубва способността свободно и правилно да изразява мислите си чрез членоразделна реч. 10. Трайното затрудняване на крайниците се изразява в ограничаване възможността на увреденото лице да извършва активни физически движения и трудова дейност. Увреждането на снагата или врата представлява такова затруднение, което засяга двигателната способност на човека и съгласуваното им свързване с основните функции на крайниците на тялото. Затрудненията на крайниците, врата или снагата трябва да бъдат трайни. 11. Счупването на челюст е самостоятелен признак на деянието, без да е необходимо да се съпътства от избиване на зъби. Това увреждане може да бъде само временно. Под "избиване на зъби", без които се затруднява дъвченето или говоренето, се разбира такова увреждане, което обхваща алтернативно загуба на зъби, счупване до венеца или разклащането им, което неминуемо води до отпадането им. Деянието е съставомерно и при избиване само на един зъб, ако това е довело до затрудняване на дъвченето или говоренето. Избиването на млечни зъби на деца, без които се затруднява дъвченето или говоренето, е средна телесна повреда по смисъла на закона. 12. Обезобразяването е такова увреждане, при което се причиняват значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото, които обективно загрозяват вида на човека. Краткотрайните загрозявания не съставляват средна телесна повреда. 13. Постоянното разстройство на здравето, неопасно за живота, е увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват жизнените му сили или способността на организма му да се противопостави на заболявания. Общото разстройство на здравето трябва да бъде непрекъснато и в никой период да не създава опасност за живота на увредения. Сътресението на мозъка съставлява средна телесна повреда само когато е създадена временна опасност за живота. Такава опасност е налице, когато увреденият в резултат на сътресение на мозъка изпадне в безсъзнание, макар и кратковременно. 14. Наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина, са признак от състава на средната телесна повреда само когато е създаден контакт на тези кухини с външната среда. Относно леките телесни повреди 15. Под разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и 129 НК следва да се разбират всички увреждания, които не са завинаги, постоянни, продължителни, трайни или временно опасни за живота. 16. Причиняването на болки и страдания без разстройство на здравето се изразява в най-слабото засягане на организма, в резултат на което увреденият претърпява болка или страдание. Болката е краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие. Страданието е продължаваща болка. Относно други въпроси 17. Характерът и степента на увреждането на човешкия организъм се определят според най-тежките последици за здравето, независимо от това дали те са настъпили непосредствено след причиняване на увреждането, или по-късно чрез усложнения, които са в причинна връзка с извършеното деяние. 18. В случаите когато с деянието се причиняват на едно лице едновременно две или повече различни по вид телесни повреди, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат.
------------------------
Опазването на здравето и живота на личността в нашата страна е основна и постоянна грижа.
Здравето и телесната неприкосновеност на гражданите се охраняват не само от редица социални мероприятия, но и от наказателноправните норми.
Посегателството срещу здравето и телесната неприкосновеност се изразява в различни по характер и степен увреждания, засягащи анатомическата цялост и физиологическите функции на органи и тъкани на човешкия организъм, а в най-леките случаи - причиняване на болка или страдание.
В основни линии съдилищата правилно определят признаците на съставите за телесни повреди.
В съдебната практика обаче се допускат и грешки, произтичащи от нееднаквото тълкуване същността на признаците на отделните видове телесни повреди, което довежда до различни квалификации на едни и същи фактически състави. В някои случаи се допуска разширително тълкуване на закона, като се включват признаци, които нормативно не са предвидени. Има и отклонения, при които признаци от един вид телесна повреда се приемат за такива на друг вид, което води до неправилното им разграничаване. Освен това с Наказателния кодекс от 1968 г. се създадоха нови състави за телесни повреди, а някои от съществуващите се измениха и по приложението им има нееднакви становища в съдебната практика.
Всичко това налага да се обобщи съдебната практика относно обективните признаци на отделните видове телесни повреди, за да се осигури еднаквото приложение на закона.
Относно някои състави на тежки телесни повреди - чл. 128, ал. 2 НК
1. Продължително разстройство на съзнанието.
В съдебната практика нееднакво се схваща съдържанието на понятието разстройство на съзнанието, като недостатъчно се прецизират съществените белези на това увреждане на здравето.
Съзнанието на личността е разстроено, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригодна личност поради нарушаване на интелектуалните или волевите му възможности. Разстроеното съзнание има за непосредствена последица настъпването на дълбоки изменения в усетите, представите, мисленето, вниманието, волята и другите форми на психична дейност.
Разстройството на съзнанието представлява тежка телесна повреда, когато е продължително. Кратковременното разстройство на психическата дейност на увреденото лице не е тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2 НК.
Разстройството на съзнанието е продължително, когато обхваща дълъг период от време, без да е необходимо то да е постоянно. Продължителността на психическото разстройство може да обхване неопределено дълъг период от време и да се превърне в постоянно, но последното не представлява нормативно изискване за съставомерността на деянието. За наличността на този състав не е необходимо разстройството на съзнанието да е за цял живот. Достатъчно е това състояние да е продължило за част от живота на увредения, но да не е кратковременно.
Разстройството на съзнанието може да възникне веднага или след известен период от извършване на посегателството. Необходимо е обаче във всички случаи да е налице причинна връзка между телесното увреждане и настъпилия резултат.
2. Постоянна слепота с едното или с двете очи.
Съобразно изричното изискване на закона, за да е налице тежка телесна повреда, достатъчно е да настъпи слепота само на едното око.
Слепота е налице, когато зрителната способност на едното или двете очи е намалена до такава степен, че увреденият престава да възприема и разпознава заобикалящата го среда. Не е необходимо слепотата да е абсолютна. Достатъчно е тя да е намалена до такава степен, при която увреденият няма възможност да възприема и да разпознава предметите от близко разстояние. Такова е увреждането например, когато остротата на зрението е намалена до такава степен, че крупни предмети се възприемат от най-близко разстояние като силует и практически не дават представа на увредения за околните предмети и явления.
Необходим признак на този състав е слепотата на едното или двете очи да е постоянна. Това изискване е налице, когато загубата на зрителната функция е от такъв характер, че тя не може да се възстановява.
3. Постоянна глухота.
В закона не е посочено дали представлява тежка телесна повреда загубата на едното или на двете уши. Практиката е противоречива. В едни случаи съдилищата приемат, че е налице тежка телесна повреда, когато е загубен слухът само на едното ухо, а в други - когато е загубена слуховата функция на двете уши.
Правилно е второто становище. В тези случаи законът защитава цялостната слухова функция, а не само тази на едното ухо. За разлика от увреждането на зрителната функция законодателят не е предписал алтернативни последици при загуба на слуховата функция на едното или двете уши. Това е така, защото загубата на слуха на едното ухо не е равностойна като увреждане със загубата на едното око. Лишеният от слух на едното ухо е значително по-малко затруднен в сравнение с лишения от зрението на едното око.
За състава на това престъпление не се изисква цялостната загуба на слуховата функция. Необходимо е увреденият да не може да възприема от съвсем близко разстояние обикновени по сила звукови сигнали или говор. Минималното запазване на слуховата способност, която практически не ползва увредения, е глухота по смисъла на закона.
Законът изисква глухотата да е постоянна. Това изискване е налице, когато повредата на слуховата функция е от такова естество, че не съществува перспектива за нейното възстановяване или подобряване.
4. Загуба на речта.
В съдебната практика недостатъчно са изяснени признаците по този състав и няма еднаквост в приложението му.
Под загуба на речта по смисъла на закона следва да се разбира лишаването на увредения от възможността да изразява мислите си чрез членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с други лица, т.е. да говори. Такава загуба не е налице, когато са възникнали само затруднения на говора, изразяващи се в трудно произнасяне на думи, бавно изразяване на мислите, чувствително намаление силата на звука или когато са настъпили други някакво затруднения. Необходимо е увреденият да е изпаднал в такова състояние, при което той е неспособен да говори, а не само да е затруднен при словесния контакт с хора.
Загубата на речта е налице, когато увреденият е принуден да изразява своите мисли чрез други способи за общуване извън членоразделната реч, като например мимики, жестове и други подобни.
Разстройството на речта съставлява тежка телесна повреда, когато е постоянно. То е постоянно, когато увреждането е непоправимо.
5. Обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивни органи.
Законът има предвид обезобразяването на лицето, което е довело до причиняване завинаги разстройство на речта или на друг сетивен орган.
Обезобразяването представлява такова съществено изменение на човешкия образ, което обикновено го загрозява и това създава неприятно отражение при възприемането му от други лица, а също така предизвиква неприятни психически преживявания от самия увреден. Законът има предвид обезобразяването само на главата, където се намират сетивните органи, а не и на други части на човешкото тяло, чрез които се осъществява осезание.
Разстройството на речта се изразява в такива повреди, които засягат функцията на говора, без да е необходимо да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява своите мисли чрез членоразделна реч.
Разстройството на сетивен орган представлява не цялостно, а частично увреждане на неговата функция, в резултат на което се създава непълноценност в зрението, слуха, обонянието или вкуса.
За да е налице тежка телесна повреда по този състав, е необходимо едновременната наличност на обезобразяване и последвалото от него разстройство на речта или на сетивен орган.
Разстройството на речта или на сетивен орган, последвало от обезобразяването, трябва да бъде завинаги. От това следва, че и обезобразяването на лицето трябва да бъде завинаги, защото то е предпоставка и обуславя разстройството на речта или сетивния орган.
Разстройството на речта или на сетивен орган, както и обезобразяването са причинени завинаги, когато тяхната продължителност е за цял живот на увреденото лице.
6. Загуба или осакатяване на крак или ръка.
В съдебната практика различно се решава въпросът дали тежка телесна повреда е налице само когато е последвала цялостна загуба на крак или ръка, или е достатъчно да са загубени съществените им функции. Освен това недостатъчно се прецизират критериите, въз основа на които загубата се разграничава от осакатяването на крак или ръка.
Безспорно цялостната загуба на крак или ръка представлява тежка телесна повреда. Такава повреда е налице и тогава, когато не е последвала загуба изцяло, но в резултат на увреждането крайниците напълно са загубили основните си функции, а именно: ръката - хватателната способност, а кракът - ходенето. С оглед на това следва да се приеме, че загубата на ръка от китката надолу, както и загубата на всички пръсти на едната ръка представлява тежка телесна повреда. Ръката загубва хватателната си функция и при пълна загуба на четири или на два пръста, ако в последния случай са отнети палецът и показалецът. Загубата на последните два пръста от ръката довежда само до затруднение на хватателната функция и не съставлява тежка телесна повреда.
Когато са отнети последните две фаланги от пръсти, е налице загуба на тези пръсти. Такова увреждане представлява тежка телесна повреда, когато е довело до пълна загуба на хватателната способност.
Същите съображения важат и когато увреждането е довело до цялостното или частично загубване на крак. Когато от увреждането последва загуба на пръстите или на част от тях, е налице само затруднение на движението. Това увреждане не може да се приравни на загуба на ръка. Загубата на ходилото или на петата обаче е увреждане, което се равнява на загубата на цял крак, защото в този случай се засяга съществено основната му функция.
Осакатяването на ръка или крак представлява такова увреждане, при което, макар тези крайници да не са напълно отнети от тялото, тяхната функция е загубена в най-съществената й част. То може да е последвало в резултат на увреждане центрове и нервни пътища или мускули, което да е довело до неподвижност на крайника.
Осакатяването като алтернатива на загубата на крак или ръка представлява еднаква степен на тежко телесно увреждане, макар и в определени случаи крайникът да е запазил по-голямата си част, но е загубил способността да изпълнява основната си функция.
Възможността да се постигнат някои подобрения в отнетите функции на крайника чрез поставяне на протези е без значение за съставомерността на деянието.
Загубата или осакатяването на ръка или крак представлява по своето естество невъзвратима последица от увреждането и затова законът не изисква условия за продължителност, защото това увреждане е завинаги.
7. Постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.
По смисъла на закона общото разстройство на здравето е такова тежко заболяване, което обхваща болестни процеси и състояние с голяма продължителност. Не е нужно то да засяга всички части на тялото и всички дейности на организма. Общото разстройство на здравето може да последва от увреждането само на някой орган или система на организма.
Законът изисква разстройството да е постоянно и същевременно опасно за живота. Това означава, че се касае до такова увреждане, което не може да се възстанови и което представлява реална опасност за живота.
За съставомерността на деянието не е необходимо състоянието на опасност за живота на увредения да е налице всеки момент. Това изискване се отнася само до общото разстройство на здравето. Необходимо е обаче тази опасност да е налична и реална.
Относно някои състави на средни телесни повреди - чл. 129, ал. 2 НК
8. Трайно отслабване на зрението или слуха.
Съдебната практика показва различия относно съдържанието на понятието "отслабване" на зрението или слуха, което води до неправилно квалифициране на уврежданията. Различията в практиката се изразяват досежно степента на увреждането, като тежки увреждания се приемат за средна телесна повреда, а леки - за средна.
По смисъла на закона отслабване на зрението или слуха е налице, когато е намалена способността на увреденото лице да възприема въздействията на външния свят чрез зрението или слуха такива, каквито са в действителност. Ограничаването на тези способности има различни степени. Когато затрудненията водят до загуба на основната функция на зрението или слуха, е налице тежка телесна повреда. От друга страна, незначителните затруднения на зрението или слуха, които не се отразяват практически върху зрителната или слуховата способност на увредения, не следва да се третират като "отслабване" по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК. Отслабване е налице, когато има намаляване на зрителната или слуховата функция с практическа стойност извън случаите на слепота или глухота.
Различия съществуват и при тълкуването на понятието "трайно" отслабване на зрението или слуха, като в съдържанието му се влага различно времетраене. В редица случаи се приема, че увреждането е трайно, когато е продължило около две-три седмици. Това разбиране не е в съгласие с изискването на закона. Под "трайно" отслабване на зрението или слуха следва да се разбира един сравнително по-дълъг период на болестно състояние, чиято продължителност трябва да бъде поне около тридесет дни. Отслабването на зрението или слуха може да продължи за по-дълго време и да се превърне в постоянно, но това не е необходим елемент за съставомерността на деянието. Терминът "трайно" има предвид само времетраенето, а не и характера на тези увреждания.
Трайното отслабване на нормалната зрителна и слухова способност изключва кратковременните и скоропреходни състояния на затруднения, независимо от тяхната степен.
9. Трайно затруднение на речта.
В съдебната практика правилно се приема, че това увреждане се осъществява чрез засягане на говора, в резултат на което увреденият загубва способността правилно да изразява мислите си чрез членоразделна реч. Затрудняването на говора може да се дължи на увреждане на гласните органи, като ларинкс, гласни връзки, език, зъби, устни и др.
Изложените съображения за трайното отслабване на зрението и слуха имат същата важимост и за телесната повреда, изразяваща се в трайното затруднение на речта.
10. Трайно затрудняване движението на крайниците, снагата или врата.
Затрудняването по смисъла на закона представлява ограничаване възможността на крайниците да извършват движение в пълен обем. В обсега на това увреждане влиза не само затруднението на крайника, но и свързаните с него кости на таза, мускулите, сухожилията и други части, които вземат участие при нормалното и свободно извършване на движението.
В съдебната практика се констатират различия досежно степента и времетраенето на затруднението в движението на крайниците. Неправилно като средна телесна повреда се квалифицират случаи на незначителни затруднения, които нямат практическо значение за нормалното извършване движението на крайниците или когато те са кратковременни.
Уврежданията са съставомерни по чл. 129, ал. 2 НК, когато затрудняването има практическа стойност, а такава е налице при частична загуба или при възникване на затруднения в извършване на основната функция на крайника поради счупване или пукване на кости, изкълчване на стави и др.
Затрудняване движението на снагата или врата представлява такова увреждане, което засяга двигателната способност и съгласуваното им свързване с основните функции на крайниците на тялото. То може да се изрази в ограничаване движението за завиване на тялото или някои части от него, за наклоняването, за обръщането или завъртването му, както и за настъпването на състояние на неподвижност.
Налице е трайно затруднение на движението на снагата при счупване на три или повече ребра без разместване на фрагментите.
Необходим признак на този състав е затрудняването на движението на снагата или врата да е трайно.
11. Счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето.
Счупването на челюстта е самостоятелна съставомерна последица от деянието, без да е необходимо да се съпровожда с избиване на зъби. Под "счупване" трябва да се разбира и пукването на челюстта, водещо до ограничаване на нейните функции, а именно дъвченето или говоренето. Това увреждане може да бъде само временно.
Увреждането на челюстта обхваща и счупването или пукването на ябълчната кост, която функционално е свързана с горната челюст.
В съдебната практика има различни становища по приложението на закона относно избиването на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето. Нееднакво се тълкува изразът "избиване на зъби" и загубата на колко зъби затруднява дъвченето или говоренето.
Под "избиване на зъби" следва да се разбира не само загубата, но и счупването до нивото на венеца или разклащането им до такава степен, че отпадането да е неминуемо. Разклащането или счупването на зъб от такава степен е равнозначно на избиването му, защото тези увреждания довеждат до затруднения и ограничаване физиологическата им функция.
Дъвченето или говорът са затруднени, когато загубата, счупването или разклащането на зъби се е отразило чувствително върху тяхната нормална функция.
Деянието е съставомерно и при избиване на един зъб, ако това е довело до затрудняване на дъвченето или говоренето.
Законът има предвид избиването на естествени, а не на изкуствени зъби.
Избиването на млечни зъби на деца, без които се затруднява дъвкателната способност или говора, следва да се приеме за средна телесна повреда. Това се отнася и за избиването на зъби в периода на тяхното подменяне, освен в случаите, когато млечният зъб е престанал да изпълнява функцията си поради появяване на израстващия зъб.
Избиването на изкуствени зъби не е телесна повреда, ако това не е довело до други съставомерни последици, като увреждане на челюстта или друга част, от която зависи говорът или дъвченето.
Несъставомерна последица е също избиването на разрушени, силно разклатени или неизлечимо болни зъби, които не са изпълнявали предназначението си за дъвчене или говорене.
Възстановяването на счупени или избити зъби чрез лечение и протезиране, макар и да премахва затрудненията, не се отразява на квалификацията на деянието.
12. Обезобразяване на лицето или на други части на тялото.
В съдебната практика нееднакво се определя съдържанието на понятието "обезобразяване" и понякога неправилно се определят признаците на това увреждане, като се приема, че всяко изменение в лицето или другите части на тялото представлява съставомерна последица на увреждането.
Обезобразяването представлява такова увреждане, при което се причиняват значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото и те обикновено загрозяват вида на човека. В практиката правилно се приемат като значителни изменения във вида на човека дълбоките порезни рани на лицевата част, парализа на лицевия нерв, отнемането или измененията в нормалното положение на носа, външното ухо, устните, веждите или клепачите, деформирането на снагата, походката, мускулатурата и формата на крайниците, гладкостта на кожната обвивка.
Не всяко загрозяване обаче представлява обезобразяване по смисъла на закона. Обезобразяването е такова загрозяване, при което лицето и тялото не само се изменят съществено, но тези изменения имат траен и постоянен характер. Краткотрайните и скоропреходни изменения, дори да са довели до значителни изменения на лицето и други части на тялото, не съставляват средна телесна повреда. Такива са например кратковременните насинявания, подувания на лицето, порезните рани, от които не остават значителни белези и др.
Обезобразяването може да се причини и на човек с предишни физически дефекти, ако от увреждането са последвали значителни изменения в сравнение с предишния му вид. Освен това следва да се има предвид, че обезобразяването не се обуславя единствено от характера и степента на увреждането. То е в определена зависимост както от възрастта, така и от предишния физически вид на увредения. Неговата лична преценка и субективните му преживявания обаче са без значение за съставомерността на деянието.
13. Постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, и разстройство на здравето, временно опасно за живота.
Постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, представлява такова увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват неговите жизнени или съпротивителни сили. То може да засегне определени части на тялото, отделни органи или да предизвиква ограничаване на функциите им, както и да засегне целия организъм с предизвикване на болестно състояние.
В практиката правилно се квалифицират като средни телесни повреди плевралните сраствания, стесненията на хранопровода, затрудненията в дишането, хроничните изменения на кожата и др.
Разстройството на здравето трябва да бъде от такъв характер, че в никой период да не създава опасност за живота на увредения.
Разстройството на здравето, временно опасно за живота, представлява такова болестно състояние, при което чрез увреждане на различни части на организма се поражда опасност за живота на увредения. Тази опасност трябва да бъде реална, а не абстрактна, несигурна или предполагаема. Реална е опасността, при която възможността за запазване на живота или за настъпване на смъртта е еднакво възможна, без да се взема предвид медицинската интервенция. Тази опасност трябва да съществува от момента на увреждането до възстановяване здравето на увредения.
В съдебната практика правилно се приема, че сътресението на мозъка представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота, ако е довело до изпадане в състояние на безсъзнание, макар и за кратко време. Леките мозъчни сътресения, като зашеметяване, дезориентиране, малки смущения в сърдечната дейност и други подобни, които не довеждат до пълно безсъзнание, не съставляват средна телесна повреда по смисъла на закона.
14. Наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.
В съдебната практика се констатират различия по въпроса кои наранявания са проникващи в черепната, гръдната или коремната кухина. В едни случаи се приема, че проникващи са тези, при които е създадена връзка между външната среда и кухината, а в други, че такъв контакт не е необходим.
Правилно е първото становище. Проникване по смисъла на закона е налице, когато е създаден контакт между външната среда и кухината. В тези случаи нараняването е винаги средна телесна повреда, тъй като в посочените места се намират най-важните за живота органи и създаденият контакт представлява реална опасност от внасяне на зараза.
Не е налице проникване по смисъла на закона в случаите, когато от нараняването на органи в черепната, гръдната или коремната кухина е последвал кръвоизлив на мозъка, нараняване на мозъчното вещество, увреждане на белия дроб, скъсване на черва, увреждане на бъбрек и др., без да е разкъсана обвивката на тези кухини и без да е създаден контакт с външната среда. В тези случаи трябва да се изследва и прецени дали не е създадено разстройство на здравето, временно опасно за живота, и на това основание нанесената повреда да се квалифицира като средна.
За съставомерността на деянието не е необходимо проникващото нараняване да е увредило някои от органите в тези кухини. Достатъчна е само наличността на контакт между кухината и външната среда.
Относно леките телесни повреди - чл. 130 НК
15. Разстройство на здравето извън случаите на тежки и средни телесни повреди.
В практиката съществуват отклонения досежно същността на този вид лека телесна повреда. В някои случаи не се отчитат необходимите признаци на това увреждане, а в други се надценяват и в резултат на това деянията неправилно се квалифицират. Неправилното определяне характера на телесното увреждане се отразява не само на отговорността на дееца, но и на подсъдността на деянието.
Този вид телесна повреда изисква да е налице разстройство на здравето извън случаите на тежка и средна телесна повреда. Законът има предвид всички увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Касае се за кратковременно разстройство на здравето, изразяващо се в леко увреждане на анатомическата цялост на организма или тъканите, както и по-леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието.
В практиката на съдилищата правилно се приемат за леки телесни повреди с разстройство на здравето случаите на наранявания на кожата, насиняване на части на тялото, счупване на носни костици, изгаряния от по-лека степен, леки навяхвания на крайниците, мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, контузни рани и много други.
Незначителните наранявания, изразяващи се в одрасквания и зачервяване на кожата, не съставляват увреждания с разстройство на здравето.
16. Лека телесна повреда с причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето.
При този вид телесна повреда увреденият претърпява само болка или страдание.
Съдържанието на тези увреждания се свежда до краткотрайни телесни болки, предизвикани от посегателството върху различни части на тялото.
По своята същност болката представлява неприятно физическо усещане, а страданието е продължителен процес на болката.
Не е необходимо във всеки конкретен случай да се доказва, че пострадалият е претърпял болка или страдание. Достатъчно е извършеното посегателство да е от такова естество, че да предизвиква такива последици при нормални условия. При това увреждане може и да има обективни следи.
По някои общи въпроси относно обективните признаци на телесните повреди
17. Характерът и степента на увреждането следва да се определят по принцип към момента на причиняването на телесната повреда, а не в по-късен момент, когато може да настъпят изменения, защото квалификацията на повредата се определя от онези условия, които пряко и непосредствено засягат и обуславят извършването на деянието и неговия резултат. Настъпилото разстройство на здравето не може да се постави в зависимост от бъдещи неизвестни и несигурни възможности. В случаите когато здравословното състояние на увредения се подобни вследствие времето и лечението, тази благоприятна промяна не се отразява на квалификацията на деянието. Когато обаче настъпят усложнения, деецът носи отговорност за настъпилия по-тежък резултат. В тези случаи е необходимо да се констатира причинна връзка между първоначалното увреждане и настъпилото усложнение в здравословното състояние на пострадалия.
18. Когато с извършването на едно деяние деецът причини на едно или повече от едно лице еднакви по характер телесни увреждания, касае се до причиняването на една повреда, защото в резултат на посегателството се осъществява от обективна и субективна страна изпълнителното деяние на едно и също престъпление.
Когато с деянието се причиняват на едно лице две или повече различни по вид телесни увреждания (тежка и средна), е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат.
В тези случаи не е налице идеална съвкупност. Това е така, защото обектът на посегателството е един и същ и по силата на общия принцип по-лекият резултат се поглъща от по-тежкия. Наличието на няколко еднакви или различни по характер увреждания е от значение за наказанието, но не и за квалификацията на деянието.
По някои въпроси на съдебната практика относно признаците и различията на видовете телесни повреди по Наказателния кодекс.
Постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по наказателни дела - 1953 - 1990 г., СЮБ, 1992 г., стр. 170
чл. 128 - 130 НК
Относно тежките телесни повреди 1. Съзнанието на личността е разстроено, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригоден поради дълбоко нарушаване на неговите интелектуални или волеви възможности. Разстройството на съзнанието трябва да бъде продължително. Такова е разстройството, когато то обхваща един дълъг период, изключващ временните и трайни болестни състояния. Продължителността на психическото разстройство може да бъде и за неопределено дълго време, но за съставомерността на престъплението не е необходимо да е завинаги. 2. Слепота е налице, когато увреденият престане да възприема и да разпознава заобикалящата го среда с едното или двете очи от най-близко разстояние, без да е необходима абсолютна невъзможност за възприемане на светлинни дразнения. Състоянието на слепота с едното или с двете очи трябва да е постоянно. Това изискване е налице, когато загубата на зрителната функция е от такъв характер, че тя не може да се възстанови. Подобренията, които настъпват във времето или в резултат на лечението, не се вземат предвид при квалификацията на деянието. 3. Под глухота следва да се разбира загубата на слуховата способност на увреденото лице. Тя е налице, когато увреденият не е в състояние да възприеме от съвсем близко разстояние обикновени звукови сигнали и говор. Цялостната загуба на слуха на едното ухо не е тежка телесна повреда. Глухотата трябва да е постоянна. Това означава, че повредата на слуховата функция трябва да е непоправима за цял живот. 4. Под загуба на речта се разбира лишаването на увредения от възможността да изразява мислите си чрез членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с другите хора. Разстройството на речта трябва да бъде постоянно, а то е такова, когато е непоправимо. 5. Обезобразяването представлява такова съществено изменение на човешкия образ, което обективно го загрозява. Законът има предвид обезобразяването само на главата, където се намират сетивните органи. Тежка телесна повреда по този състав е налице при кумулативно причиняване на обезобразяване и разстройство на речта или сетивен орган. Разстройството на речта се изразява в такива повреди, които засягат функцията на говора, без да е необходимо да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява своите мисли чрез говор. Разстройството на сетивен орган е налице, когато се увреди частично или цялостно функцията на зрението, слуха, обонянието или мириса. Разстройството на речта или на сетивен орган като непосредствена последица на обезобразяването трябва да бъде завинаги. Под термина "завинаги" следва да се разбира, че както обезобразяването, така и разстройството на речта или на сетивен орган едновременно трябва да имат продължителност за целия живот на увредения. 6. Под загуба на крак или ръка следва да се разбира цялостното отнемане на тези части от тялото в резултат на увреждането. Осакатяването на крак или ръка е такова увреждане, при което, макар и тези крайници да не са отделени от тялото, тяхната функция е загубена в най-съществената им част. Ръката е осакатена, когато последва загуба от китката надолу, отнети са всички пръсти, пълна загуба на четири или на два пръста, ако в последния случай са отнети палецът и показалецът. Кракът е осакатен, когато петата или стъпалото са отнети и в резултат на това е загубена най-съществената част от неговата функция, както и когато неподвижността му последва от парализа. 7. Общото разстройство на здравето е такова увреждане, което обхваща болестни заболявания с голяма продължителност, без да е необходимо да засегне всички части на организма. За съставомерността на деянието не е необходимо състоянието на опасност за живота на увредения да бъде налице всеки момент. Достатъчно е тя да бъде налична и реална. Относно средните телесни повреди 8. Всяко ограничаване на зрителната или слуховата способност представлява отслабване на зрението или слуха по смисъла на закона. Отслабването на зрението или слуха трябва да бъде трайна последица от увреждането. Под "трайно отслабване" се разбира причиняване на затруднения или ограничавания на зрението и слуха през един сравнително по-дълъг период, не по-малко от около тридесет дни, без да се изключва той да продължи неопределено време. 9. Трайното затрудняване на речта се осъществява чрез засягане на такива органи или функции, в резултат на което увреденият загубва способността свободно и правилно да изразява мислите си чрез членоразделна реч. 10. Трайното затрудняване на крайниците се изразява в ограничаване възможността на увреденото лице да извършва активни физически движения и трудова дейност. Увреждането на снагата или врата представлява такова затруднение, което засяга двигателната способност на човека и съгласуваното им свързване с основните функции на крайниците на тялото. Затрудненията на крайниците, врата или снагата трябва да бъдат трайни. 11. Счупването на челюст е самостоятелен признак на деянието, без да е необходимо да се съпътства от избиване на зъби. Това увреждане може да бъде само временно. Под "избиване на зъби", без които се затруднява дъвченето или говоренето, се разбира такова увреждане, което обхваща алтернативно загуба на зъби, счупване до венеца или разклащането им, което неминуемо води до отпадането им. Деянието е съставомерно и при избиване само на един зъб, ако това е довело до затрудняване на дъвченето или говоренето. Избиването на млечни зъби на деца, без които се затруднява дъвченето или говоренето, е средна телесна повреда по смисъла на закона. 12. Обезобразяването е такова увреждане, при което се причиняват значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото, които обективно загрозяват вида на човека. Краткотрайните загрозявания не съставляват средна телесна повреда. 13. Постоянното разстройство на здравето, неопасно за живота, е увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват жизнените му сили или способността на организма му да се противопостави на заболявания. Общото разстройство на здравето трябва да бъде непрекъснато и в никой период да не създава опасност за живота на увредения. Сътресението на мозъка съставлява средна телесна повреда само когато е създадена временна опасност за живота. Такава опасност е налице, когато увреденият в резултат на сътресение на мозъка изпадне в безсъзнание, макар и кратковременно. 14. Наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина, са признак от състава на средната телесна повреда само когато е създаден контакт на тези кухини с външната среда. Относно леките телесни повреди 15. Под разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и 129 НК следва да се разбират всички увреждания, които не са завинаги, постоянни, продължителни, трайни или временно опасни за живота. 16. Причиняването на болки и страдания без разстройство на здравето се изразява в най-слабото засягане на организма, в резултат на което увреденият претърпява болка или страдание. Болката е краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие. Страданието е продължаваща болка. Относно други въпроси 17. Характерът и степента на увреждането на човешкия организъм се определят според най-тежките последици за здравето, независимо от това дали те са настъпили непосредствено след причиняване на увреждането, или по-късно чрез усложнения, които са в причинна връзка с извършеното деяние. 18. В случаите когато с деянието се причиняват на едно лице едновременно две или повече различни по вид телесни повреди, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат.
------------------------
Опазването на здравето и живота на личността в нашата страна е основна и постоянна грижа.
Здравето и телесната неприкосновеност на гражданите се охраняват не само от редица социални мероприятия, но и от наказателноправните норми.
Посегателството срещу здравето и телесната неприкосновеност се изразява в различни по характер и степен увреждания, засягащи анатомическата цялост и физиологическите функции на органи и тъкани на човешкия организъм, а в най-леките случаи - причиняване на болка или страдание.
В основни линии съдилищата правилно определят признаците на съставите за телесни повреди.
В съдебната практика обаче се допускат и грешки, произтичащи от нееднаквото тълкуване същността на признаците на отделните видове телесни повреди, което довежда до различни квалификации на едни и същи фактически състави. В някои случаи се допуска разширително тълкуване на закона, като се включват признаци, които нормативно не са предвидени. Има и отклонения, при които признаци от един вид телесна повреда се приемат за такива на друг вид, което води до неправилното им разграничаване. Освен това с Наказателния кодекс от 1968 г. се създадоха нови състави за телесни повреди, а някои от съществуващите се измениха и по приложението им има нееднакви становища в съдебната практика.
Всичко това налага да се обобщи съдебната практика относно обективните признаци на отделните видове телесни повреди, за да се осигури еднаквото приложение на закона.
Относно някои състави на тежки телесни повреди - чл. 128, ал. 2 НК
1. Продължително разстройство на съзнанието.
В съдебната практика нееднакво се схваща съдържанието на понятието разстройство на съзнанието, като недостатъчно се прецизират съществените белези на това увреждане на здравето.
Съзнанието на личността е разстроено, когато в психическата дейност на увредения са настъпили такива съществени изменения, които го правят социално непригодна личност поради нарушаване на интелектуалните или волевите му възможности. Разстроеното съзнание има за непосредствена последица настъпването на дълбоки изменения в усетите, представите, мисленето, вниманието, волята и другите форми на психична дейност.
Разстройството на съзнанието представлява тежка телесна повреда, когато е продължително. Кратковременното разстройство на психическата дейност на увреденото лице не е тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2 НК.
Разстройството на съзнанието е продължително, когато обхваща дълъг период от време, без да е необходимо то да е постоянно. Продължителността на психическото разстройство може да обхване неопределено дълъг период от време и да се превърне в постоянно, но последното не представлява нормативно изискване за съставомерността на деянието. За наличността на този състав не е необходимо разстройството на съзнанието да е за цял живот. Достатъчно е това състояние да е продължило за част от живота на увредения, но да не е кратковременно.
Разстройството на съзнанието може да възникне веднага или след известен период от извършване на посегателството. Необходимо е обаче във всички случаи да е налице причинна връзка между телесното увреждане и настъпилия резултат.
2. Постоянна слепота с едното или с двете очи.
Съобразно изричното изискване на закона, за да е налице тежка телесна повреда, достатъчно е да настъпи слепота само на едното око.
Слепота е налице, когато зрителната способност на едното или двете очи е намалена до такава степен, че увреденият престава да възприема и разпознава заобикалящата го среда. Не е необходимо слепотата да е абсолютна. Достатъчно е тя да е намалена до такава степен, при която увреденият няма възможност да възприема и да разпознава предметите от близко разстояние. Такова е увреждането например, когато остротата на зрението е намалена до такава степен, че крупни предмети се възприемат от най-близко разстояние като силует и практически не дават представа на увредения за околните предмети и явления.
Необходим признак на този състав е слепотата на едното или двете очи да е постоянна. Това изискване е налице, когато загубата на зрителната функция е от такъв характер, че тя не може да се възстановява.
3. Постоянна глухота.
В закона не е посочено дали представлява тежка телесна повреда загубата на едното или на двете уши. Практиката е противоречива. В едни случаи съдилищата приемат, че е налице тежка телесна повреда, когато е загубен слухът само на едното ухо, а в други - когато е загубена слуховата функция на двете уши.
Правилно е второто становище. В тези случаи законът защитава цялостната слухова функция, а не само тази на едното ухо. За разлика от увреждането на зрителната функция законодателят не е предписал алтернативни последици при загуба на слуховата функция на едното или двете уши. Това е така, защото загубата на слуха на едното ухо не е равностойна като увреждане със загубата на едното око. Лишеният от слух на едното ухо е значително по-малко затруднен в сравнение с лишения от зрението на едното око.
За състава на това престъпление не се изисква цялостната загуба на слуховата функция. Необходимо е увреденият да не може да възприема от съвсем близко разстояние обикновени по сила звукови сигнали или говор. Минималното запазване на слуховата способност, която практически не ползва увредения, е глухота по смисъла на закона.
Законът изисква глухотата да е постоянна. Това изискване е налице, когато повредата на слуховата функция е от такова естество, че не съществува перспектива за нейното възстановяване или подобряване.
4. Загуба на речта.
В съдебната практика недостатъчно са изяснени признаците по този състав и няма еднаквост в приложението му.
Под загуба на речта по смисъла на закона следва да се разбира лишаването на увредения от възможността да изразява мислите си чрез членоразделна реч и да влиза в словесен контакт с други лица, т.е. да говори. Такава загуба не е налице, когато са възникнали само затруднения на говора, изразяващи се в трудно произнасяне на думи, бавно изразяване на мислите, чувствително намаление силата на звука или когато са настъпили други някакво затруднения. Необходимо е увреденият да е изпаднал в такова състояние, при което той е неспособен да говори, а не само да е затруднен при словесния контакт с хора.
Загубата на речта е налице, когато увреденият е принуден да изразява своите мисли чрез други способи за общуване извън членоразделната реч, като например мимики, жестове и други подобни.
Разстройството на речта съставлява тежка телесна повреда, когато е постоянно. То е постоянно, когато увреждането е непоправимо.
5. Обезобразяване, което причинява завинаги разстройство на речта или на сетивни органи.
Законът има предвид обезобразяването на лицето, което е довело до причиняване завинаги разстройство на речта или на друг сетивен орган.
Обезобразяването представлява такова съществено изменение на човешкия образ, което обикновено го загрозява и това създава неприятно отражение при възприемането му от други лица, а също така предизвиква неприятни психически преживявания от самия увреден. Законът има предвид обезобразяването само на главата, където се намират сетивните органи, а не и на други части на човешкото тяло, чрез които се осъществява осезание.
Разстройството на речта се изразява в такива повреди, които засягат функцията на говора, без да е необходимо да настъпи пълна невъзможност увреденият да изразява своите мисли чрез членоразделна реч.
Разстройството на сетивен орган представлява не цялостно, а частично увреждане на неговата функция, в резултат на което се създава непълноценност в зрението, слуха, обонянието или вкуса.
За да е налице тежка телесна повреда по този състав, е необходимо едновременната наличност на обезобразяване и последвалото от него разстройство на речта или на сетивен орган.
Разстройството на речта или на сетивен орган, последвало от обезобразяването, трябва да бъде завинаги. От това следва, че и обезобразяването на лицето трябва да бъде завинаги, защото то е предпоставка и обуславя разстройството на речта или сетивния орган.
Разстройството на речта или на сетивен орган, както и обезобразяването са причинени завинаги, когато тяхната продължителност е за цял живот на увреденото лице.
6. Загуба или осакатяване на крак или ръка.
В съдебната практика различно се решава въпросът дали тежка телесна повреда е налице само когато е последвала цялостна загуба на крак или ръка, или е достатъчно да са загубени съществените им функции. Освен това недостатъчно се прецизират критериите, въз основа на които загубата се разграничава от осакатяването на крак или ръка.
Безспорно цялостната загуба на крак или ръка представлява тежка телесна повреда. Такава повреда е налице и тогава, когато не е последвала загуба изцяло, но в резултат на увреждането крайниците напълно са загубили основните си функции, а именно: ръката - хватателната способност, а кракът - ходенето. С оглед на това следва да се приеме, че загубата на ръка от китката надолу, както и загубата на всички пръсти на едната ръка представлява тежка телесна повреда. Ръката загубва хватателната си функция и при пълна загуба на четири или на два пръста, ако в последния случай са отнети палецът и показалецът. Загубата на последните два пръста от ръката довежда само до затруднение на хватателната функция и не съставлява тежка телесна повреда.
Когато са отнети последните две фаланги от пръсти, е налице загуба на тези пръсти. Такова увреждане представлява тежка телесна повреда, когато е довело до пълна загуба на хватателната способност.
Същите съображения важат и когато увреждането е довело до цялостното или частично загубване на крак. Когато от увреждането последва загуба на пръстите или на част от тях, е налице само затруднение на движението. Това увреждане не може да се приравни на загуба на ръка. Загубата на ходилото или на петата обаче е увреждане, което се равнява на загубата на цял крак, защото в този случай се засяга съществено основната му функция.
Осакатяването на ръка или крак представлява такова увреждане, при което, макар тези крайници да не са напълно отнети от тялото, тяхната функция е загубена в най-съществената й част. То може да е последвало в резултат на увреждане центрове и нервни пътища или мускули, което да е довело до неподвижност на крайника.
Осакатяването като алтернатива на загубата на крак или ръка представлява еднаква степен на тежко телесно увреждане, макар и в определени случаи крайникът да е запазил по-голямата си част, но е загубил способността да изпълнява основната си функция.
Възможността да се постигнат някои подобрения в отнетите функции на крайника чрез поставяне на протези е без значение за съставомерността на деянието.
Загубата или осакатяването на ръка или крак представлява по своето естество невъзвратима последица от увреждането и затова законът не изисква условия за продължителност, защото това увреждане е завинаги.
7. Постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота.
По смисъла на закона общото разстройство на здравето е такова тежко заболяване, което обхваща болестни процеси и състояние с голяма продължителност. Не е нужно то да засяга всички части на тялото и всички дейности на организма. Общото разстройство на здравето може да последва от увреждането само на някой орган или система на организма.
Законът изисква разстройството да е постоянно и същевременно опасно за живота. Това означава, че се касае до такова увреждане, което не може да се възстанови и което представлява реална опасност за живота.
За съставомерността на деянието не е необходимо състоянието на опасност за живота на увредения да е налице всеки момент. Това изискване се отнася само до общото разстройство на здравето. Необходимо е обаче тази опасност да е налична и реална.
Относно някои състави на средни телесни повреди - чл. 129, ал. 2 НК
8. Трайно отслабване на зрението или слуха.
Съдебната практика показва различия относно съдържанието на понятието "отслабване" на зрението или слуха, което води до неправилно квалифициране на уврежданията. Различията в практиката се изразяват досежно степента на увреждането, като тежки увреждания се приемат за средна телесна повреда, а леки - за средна.
По смисъла на закона отслабване на зрението или слуха е налице, когато е намалена способността на увреденото лице да възприема въздействията на външния свят чрез зрението или слуха такива, каквито са в действителност. Ограничаването на тези способности има различни степени. Когато затрудненията водят до загуба на основната функция на зрението или слуха, е налице тежка телесна повреда. От друга страна, незначителните затруднения на зрението или слуха, които не се отразяват практически върху зрителната или слуховата способност на увредения, не следва да се третират като "отслабване" по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК. Отслабване е налице, когато има намаляване на зрителната или слуховата функция с практическа стойност извън случаите на слепота или глухота.
Различия съществуват и при тълкуването на понятието "трайно" отслабване на зрението или слуха, като в съдържанието му се влага различно времетраене. В редица случаи се приема, че увреждането е трайно, когато е продължило около две-три седмици. Това разбиране не е в съгласие с изискването на закона. Под "трайно" отслабване на зрението или слуха следва да се разбира един сравнително по-дълъг период на болестно състояние, чиято продължителност трябва да бъде поне около тридесет дни. Отслабването на зрението или слуха може да продължи за по-дълго време и да се превърне в постоянно, но това не е необходим елемент за съставомерността на деянието. Терминът "трайно" има предвид само времетраенето, а не и характера на тези увреждания.
Трайното отслабване на нормалната зрителна и слухова способност изключва кратковременните и скоропреходни състояния на затруднения, независимо от тяхната степен.
9. Трайно затруднение на речта.
В съдебната практика правилно се приема, че това увреждане се осъществява чрез засягане на говора, в резултат на което увреденият загубва способността правилно да изразява мислите си чрез членоразделна реч. Затрудняването на говора може да се дължи на увреждане на гласните органи, като ларинкс, гласни връзки, език, зъби, устни и др.
Изложените съображения за трайното отслабване на зрението и слуха имат същата важимост и за телесната повреда, изразяваща се в трайното затруднение на речта.
10. Трайно затрудняване движението на крайниците, снагата или врата.
Затрудняването по смисъла на закона представлява ограничаване възможността на крайниците да извършват движение в пълен обем. В обсега на това увреждане влиза не само затруднението на крайника, но и свързаните с него кости на таза, мускулите, сухожилията и други части, които вземат участие при нормалното и свободно извършване на движението.
В съдебната практика се констатират различия досежно степента и времетраенето на затруднението в движението на крайниците. Неправилно като средна телесна повреда се квалифицират случаи на незначителни затруднения, които нямат практическо значение за нормалното извършване движението на крайниците или когато те са кратковременни.
Уврежданията са съставомерни по чл. 129, ал. 2 НК, когато затрудняването има практическа стойност, а такава е налице при частична загуба или при възникване на затруднения в извършване на основната функция на крайника поради счупване или пукване на кости, изкълчване на стави и др.
Затрудняване движението на снагата или врата представлява такова увреждане, което засяга двигателната способност и съгласуваното им свързване с основните функции на крайниците на тялото. То може да се изрази в ограничаване движението за завиване на тялото или някои части от него, за наклоняването, за обръщането или завъртването му, както и за настъпването на състояние на неподвижност.
Налице е трайно затруднение на движението на снагата при счупване на три или повече ребра без разместване на фрагментите.
Необходим признак на този състав е затрудняването на движението на снагата или врата да е трайно.
11. Счупване на челюст или избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето.
Счупването на челюстта е самостоятелна съставомерна последица от деянието, без да е необходимо да се съпровожда с избиване на зъби. Под "счупване" трябва да се разбира и пукването на челюстта, водещо до ограничаване на нейните функции, а именно дъвченето или говоренето. Това увреждане може да бъде само временно.
Увреждането на челюстта обхваща и счупването или пукването на ябълчната кост, която функционално е свързана с горната челюст.
В съдебната практика има различни становища по приложението на закона относно избиването на зъби, без които се затруднява дъвченето или говоренето. Нееднакво се тълкува изразът "избиване на зъби" и загубата на колко зъби затруднява дъвченето или говоренето.
Под "избиване на зъби" следва да се разбира не само загубата, но и счупването до нивото на венеца или разклащането им до такава степен, че отпадането да е неминуемо. Разклащането или счупването на зъб от такава степен е равнозначно на избиването му, защото тези увреждания довеждат до затруднения и ограничаване физиологическата им функция.
Дъвченето или говорът са затруднени, когато загубата, счупването или разклащането на зъби се е отразило чувствително върху тяхната нормална функция.
Деянието е съставомерно и при избиване на един зъб, ако това е довело до затрудняване на дъвченето или говоренето.
Законът има предвид избиването на естествени, а не на изкуствени зъби.
Избиването на млечни зъби на деца, без които се затруднява дъвкателната способност или говора, следва да се приеме за средна телесна повреда. Това се отнася и за избиването на зъби в периода на тяхното подменяне, освен в случаите, когато млечният зъб е престанал да изпълнява функцията си поради появяване на израстващия зъб.
Избиването на изкуствени зъби не е телесна повреда, ако това не е довело до други съставомерни последици, като увреждане на челюстта или друга част, от която зависи говорът или дъвченето.
Несъставомерна последица е също избиването на разрушени, силно разклатени или неизлечимо болни зъби, които не са изпълнявали предназначението си за дъвчене или говорене.
Възстановяването на счупени или избити зъби чрез лечение и протезиране, макар и да премахва затрудненията, не се отразява на квалификацията на деянието.
12. Обезобразяване на лицето или на други части на тялото.
В съдебната практика нееднакво се определя съдържанието на понятието "обезобразяване" и понякога неправилно се определят признаците на това увреждане, като се приема, че всяко изменение в лицето или другите части на тялото представлява съставомерна последица на увреждането.
Обезобразяването представлява такова увреждане, при което се причиняват значителни изменения на лицето, снагата или крайниците на тялото и те обикновено загрозяват вида на човека. В практиката правилно се приемат като значителни изменения във вида на човека дълбоките порезни рани на лицевата част, парализа на лицевия нерв, отнемането или измененията в нормалното положение на носа, външното ухо, устните, веждите или клепачите, деформирането на снагата, походката, мускулатурата и формата на крайниците, гладкостта на кожната обвивка.
Не всяко загрозяване обаче представлява обезобразяване по смисъла на закона. Обезобразяването е такова загрозяване, при което лицето и тялото не само се изменят съществено, но тези изменения имат траен и постоянен характер. Краткотрайните и скоропреходни изменения, дори да са довели до значителни изменения на лицето и други части на тялото, не съставляват средна телесна повреда. Такива са например кратковременните насинявания, подувания на лицето, порезните рани, от които не остават значителни белези и др.
Обезобразяването може да се причини и на човек с предишни физически дефекти, ако от увреждането са последвали значителни изменения в сравнение с предишния му вид. Освен това следва да се има предвид, че обезобразяването не се обуславя единствено от характера и степента на увреждането. То е в определена зависимост както от възрастта, така и от предишния физически вид на увредения. Неговата лична преценка и субективните му преживявания обаче са без значение за съставомерността на деянието.
13. Постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, и разстройство на здравето, временно опасно за живота.
Постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, представлява такова увреждане на човешкия организъм, при което се намаляват неговите жизнени или съпротивителни сили. То може да засегне определени части на тялото, отделни органи или да предизвиква ограничаване на функциите им, както и да засегне целия организъм с предизвикване на болестно състояние.
В практиката правилно се квалифицират като средни телесни повреди плевралните сраствания, стесненията на хранопровода, затрудненията в дишането, хроничните изменения на кожата и др.
Разстройството на здравето трябва да бъде от такъв характер, че в никой период да не създава опасност за живота на увредения.
Разстройството на здравето, временно опасно за живота, представлява такова болестно състояние, при което чрез увреждане на различни части на организма се поражда опасност за живота на увредения. Тази опасност трябва да бъде реална, а не абстрактна, несигурна или предполагаема. Реална е опасността, при която възможността за запазване на живота или за настъпване на смъртта е еднакво възможна, без да се взема предвид медицинската интервенция. Тази опасност трябва да съществува от момента на увреждането до възстановяване здравето на увредения.
В съдебната практика правилно се приема, че сътресението на мозъка представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота, ако е довело до изпадане в състояние на безсъзнание, макар и за кратко време. Леките мозъчни сътресения, като зашеметяване, дезориентиране, малки смущения в сърдечната дейност и други подобни, които не довеждат до пълно безсъзнание, не съставляват средна телесна повреда по смисъла на закона.
14. Наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина.
В съдебната практика се констатират различия по въпроса кои наранявания са проникващи в черепната, гръдната или коремната кухина. В едни случаи се приема, че проникващи са тези, при които е създадена връзка между външната среда и кухината, а в други, че такъв контакт не е необходим.
Правилно е първото становище. Проникване по смисъла на закона е налице, когато е създаден контакт между външната среда и кухината. В тези случаи нараняването е винаги средна телесна повреда, тъй като в посочените места се намират най-важните за живота органи и създаденият контакт представлява реална опасност от внасяне на зараза.
Не е налице проникване по смисъла на закона в случаите, когато от нараняването на органи в черепната, гръдната или коремната кухина е последвал кръвоизлив на мозъка, нараняване на мозъчното вещество, увреждане на белия дроб, скъсване на черва, увреждане на бъбрек и др., без да е разкъсана обвивката на тези кухини и без да е създаден контакт с външната среда. В тези случаи трябва да се изследва и прецени дали не е създадено разстройство на здравето, временно опасно за живота, и на това основание нанесената повреда да се квалифицира като средна.
За съставомерността на деянието не е необходимо проникващото нараняване да е увредило някои от органите в тези кухини. Достатъчна е само наличността на контакт между кухината и външната среда.
Относно леките телесни повреди - чл. 130 НК
15. Разстройство на здравето извън случаите на тежки и средни телесни повреди.
В практиката съществуват отклонения досежно същността на този вид лека телесна повреда. В някои случаи не се отчитат необходимите признаци на това увреждане, а в други се надценяват и в резултат на това деянията неправилно се квалифицират. Неправилното определяне характера на телесното увреждане се отразява не само на отговорността на дееца, но и на подсъдността на деянието.
Този вид телесна повреда изисква да е налице разстройство на здравето извън случаите на тежка и средна телесна повреда. Законът има предвид всички увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Касае се за кратковременно разстройство на здравето, изразяващо се в леко увреждане на анатомическата цялост на организма или тъканите, както и по-леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието.
В практиката на съдилищата правилно се приемат за леки телесни повреди с разстройство на здравето случаите на наранявания на кожата, насиняване на части на тялото, счупване на носни костици, изгаряния от по-лека степен, леки навяхвания на крайниците, мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, контузни рани и много други.
Незначителните наранявания, изразяващи се в одрасквания и зачервяване на кожата, не съставляват увреждания с разстройство на здравето.
16. Лека телесна повреда с причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето.
При този вид телесна повреда увреденият претърпява само болка или страдание.
Съдържанието на тези увреждания се свежда до краткотрайни телесни болки, предизвикани от посегателството върху различни части на тялото.
По своята същност болката представлява неприятно физическо усещане, а страданието е продължителен процес на болката.
Не е необходимо във всеки конкретен случай да се доказва, че пострадалият е претърпял болка или страдание. Достатъчно е извършеното посегателство да е от такова естество, че да предизвиква такива последици при нормални условия. При това увреждане може и да има обективни следи.
По някои общи въпроси относно обективните признаци на телесните повреди
17. Характерът и степента на увреждането следва да се определят по принцип към момента на причиняването на телесната повреда, а не в по-късен момент, когато може да настъпят изменения, защото квалификацията на повредата се определя от онези условия, които пряко и непосредствено засягат и обуславят извършването на деянието и неговия резултат. Настъпилото разстройство на здравето не може да се постави в зависимост от бъдещи неизвестни и несигурни възможности. В случаите когато здравословното състояние на увредения се подобни вследствие времето и лечението, тази благоприятна промяна не се отразява на квалификацията на деянието. Когато обаче настъпят усложнения, деецът носи отговорност за настъпилия по-тежък резултат. В тези случаи е необходимо да се констатира причинна връзка между първоначалното увреждане и настъпилото усложнение в здравословното състояние на пострадалия.
18. Когато с извършването на едно деяние деецът причини на едно или повече от едно лице еднакви по характер телесни увреждания, касае се до причиняването на една повреда, защото в резултат на посегателството се осъществява от обективна и субективна страна изпълнителното деяние на едно и също престъпление.
Когато с деянието се причиняват на едно лице две или повече различни по вид телесни увреждания (тежка и средна), е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат.
В тези случаи не е налице идеална съвкупност. Това е така, защото обектът на посегателството е един и същ и по силата на общия принцип по-лекият резултат се поглъща от по-тежкия. Наличието на няколко еднакви или различни по характер увреждания е от значение за наказанието, но не и за квалификацията на деянието.
moderator
-
consultant - Младши потребител
- Мнения: 85
- Регистриран на: 30 Ное 1999, 01:00
11 мнения
• Страница 1 от 1
|
|
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 27 госта