forum.lex.bg

Знаем как да преживяваме, но .... !!!

Джордж Карлин

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме до Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсиме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързмае, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големите семейни доходи и на повечето разводи, на по-красивите къщи и разбитите домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, на връзките за една нощ и наднорменото тегло, на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете “изтриване”.


Запомнете, отделяйте повече време на тези, които обичате, защото те не са до вас завинаги.
Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече с вас.
Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което може да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете, казвайте “Обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето.
Запомнете, дръжте се за ръце и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се мери с броя на вдишванията, които правим, а с моментите които спират дъха ни.

И наистина ми спря дъха, докато четях! Прекрасно е и много истинско!
Моля се само да не е резултат от преживяна лична драма!

За st_el-Гарлин го пише, след като умира жената на живота му. И преди е публикувано тук, и къде ли не из форумите. Все пак, Браво, Гери!! Нужно е отвреме-навреме да ни "шамаросва" някой, за да ни извади от ежедневните проблеми и да ни помага да гледаме на нещата от живота малко по-така...да отсяваме важното от маловажното...

Гери, дай нещо авторско, стига цитати:)))))

(Заяждам се, не го вземай навътре:))) Между другото, опитът за сайт е добър....поздравления.....макар че има още какво да се желае:))))

Просто е супер. Направо върховно. Много ми хареса......аз едва тук научих кой е автора, но е написано страхотно...

Изпитах безкрайна тъга, защото това е истината... Нелепо е, че твърде често се разделяме с хора, без да сме се срещнали...

Уви, за хубавите неща се сещаме, когато ги изгубим!

Вярно е всичко това и е безкрайно тъжно.
в днешно време обичта и чувствата са силно обезценени, а личните интереси, егоизмът и амбициите са единствен стимул в отношенията между хората. И така ще продължава, може би завинаги. Въпросът е да се примирим ли с всичко това или да страдаме. Нека всеки сам да си отговори. Според мен не си струва да се измъчваме заради това, а да се развиваме и усъвършенстваме въпреки всичко.

А това е една песен, написана по този повод - много ми харесва текста й с нея се утешавам понякога

Лица от лед

Нещо става в този свят / лица от лед към мен вървят
Безброй очи към мен блестят със злоба и завист
нещо става в този свят / лица от лед към мен вървят
Безброй очи към мен блестят със с дива ненавист

Пр:.....Не можем ли да сме добри / поне за ден да сме добри
С любов да подадем ръка / да се усмихнем просто така

Стар приятел проверен / подлага крак за добър ден
тайно мечтае и мен в калта да ме види
Стар приятел проверен / подлага крак за добър ден
И аз мълча / а всичко в мен крещи от обиди

Пр:....

Уау........това е добро, наистина е добро......

Коментара също:))))

Оголели от грижи
за стомаха и джоба,
ослепели от завист,
оглупели от злоба,
онемели от страх,
озверели от крясък -
в крайна сметка ще станем
на пръст и на пясък.
Затова да запазим
във времето тежко
малко нещо от Бога
и нещо човешко.
Н.Йорданов

БЛАГОДАРЯ ТИ, ГЕРИ!!!

Как е времето в Бургас?

Аз съм иманентен "Х",
субституция, с порок в субекта,
патентован казуален микс,
при относителна реалност на обекта!

Аз съм колизионна власт,
във проекция на дискреционна воля,
еманация на обективен "аз",
материален фактор в локационна роля!

Аз съм нотариален иск,
преклудиран във абстрактна норма,
дерогиран безвиновен риск,
обобщен в диспозитивна форма!

Аз съм субективен факт,
презумпиран в своята натура,
негативен пробационен акт,
без индиция за сигнатура!

Благодаря ти гГери!
Трябва често да си припомняме, че "...Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините....Защото животът не се мери с броя на вдишванията, които правим, а с моментите които спират дъха ни."
Той , Животът не се измерва и с броя на издадени квитанцци, т.е. клиенти или брой получени заплати или подписани ведемости, нито по размера на платени данъци, нито по броя на измамени или ..... Той се измерва с миговете , които спират дъха ни! Тези мигове зависят от самите нас, и никой друг не може да ни ги даде. Не съумеем ли да си ги даваме или вземаме / но да вземеш, трябва да дадеш/ то просто не живеем. Ще бъдем "Paste", респ. "Изтрити"
Пожелавам на всички да имаме и си даваме повече такива мигове!!!

Благодаря ти Гери!
Трябва често да си припомняме, че "...Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините....Защото животът не се мери с броя на вдишванията, които правим, а с моментите които спират дъха ни."
Той , Животът не се измерва и с броя на издадени квитанцци, т.е. клиенти или брой получени заплати или подписани ведемости, нито по размера на платени данъци, нито по броя на измамени или ..... Той се измерва с миговете , които спират дъха ни! Тези мигове зависят от самите нас, и никой друг не може да ни ги даде. Не съумеем ли да си ги даваме или вземаме / но да вземеш, трябва да дадеш/ то просто не живеем. Ще бъдем "Paste", респ. "Изтрити"
Пожелавам на всички да имаме и си даваме повече такива мигове!!!

Ами и аз да се включа!

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по
здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.

> QУОТЕ Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
>
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
>
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
>
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си>
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Схерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
>
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
>
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
>
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
>
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
>
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
>
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”,“благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
>
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

В Р Е М Е



Текат минути, часове и дни,
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени,
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: младостта е изживяна!
И как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още не живял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но в тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
До тука свършва моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа!


Текст: Roger Waters
Превод: Петя Дубарова

Готино е.

Преоткривам те

Аз преоткривам те във всичко живо,
и част съм аз от този свят,
една частица скитаща без спирно
и търсеща да спре на своя бряг.
Да стъпи на горещите ти длани,
за да потръпне от онази страст,
за миг от болката да се опари,
обичана ли съм, обичана ли бях?

Защо те преоткривам в мрака,
нима е тъмно сред милион звезди?
Или... очакваш ме във тишината, самотата,
да ме погалиш с твоите очи.
Потръпвам, сякаш този свят изчезва,
под мен разтваря се море като на длан,
потънала в сълзи на лутащи се чувства,
немога да преплува аз до моя бряг.
И ето преоткрих те пак във онзи вятър,
подал ми нежно своята ръка,
спасил ме той от страшните водовъртежи,
от мъката наричана от тебе самота.
Сега сама ли съм? Да тичам ли към тебе?
Желана ли съм някъде... кажи?
Или в съня измамен пак да се огледам,
да те почувствам аз дори за кратък миг.

Отпусната очи затварям...
унасям се във свой измислен свят,
сега стоя на кръстопът и моля
да бъда като онзи пясък разпиляна...
от урагана на един човек.
Замислена поглеждам аз към тебе...
Ти идваш! Ето те, почти до мен...

Eто тук има още авторски неща:
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... 71&Level=1

(писани са между 14-та ми и 20-та ми год.)

Имаше един автор, който навремето страшно ме беше впечатлил: Цветан Стоянов.
С два тома - един за Общуването и втори - за Алиенацията.
Много ми допаднаха.
Това което се обрисуваше тогава (през 60-70 те) за "Америка", сега е и при нас..
Вече не се събираме да ловим светулки, докато лелите ни варят буркани.
Ходим до супера.
Дам. И, пишем във форум, вместо на кафе. (Е, има и време за кафе, все още).

Социално Танго предлагам! Страхотно е, проблема е, че след 3-тия урок мислиш само за това, кога ще потанцуваш на някоя Милонга...